Цифрите на панела над вратата светнаха и започнаха да се сменят. Сънливостта я напусна.
Някой използваше асансьора.
Тя се изправи и тромаво тръгна напред. Едва направила няколко крачки, колената й влязоха в болезнено съприкосновение с ръба на друга стъклена маса. Закова се на място и прехапа устни, за да не изкрещи. Отново долови тежко дишане някъде наблизо.
Глупости, това е от дрогата.
Остана неподвижна в мрака. В главата й се блъскаха объркани мисли. Всяка сянка й се струваше жива. В един момент осъзна, че няма начин да се измъкне от клуба, без да се сблъска с човека, който е в кабината. Може би беше чистач или някой от поддръжката. Стори й се по-разумно да изчака тук, въпреки че се чувстваше безпомощна като мида на сухо. Но трябваше да намери някакво скривалище, за да разбере кой идва.
Очите й бяха заковани в светещите цифри на асансьора.
Две, три...
Помисли си да пропълзи зад бара, но после се отказа. Ако непознатият решеше да си налее питие, със сигурност щеше да я открие.
Четири, пет...
От устните й излетя уплашено стенание, краката я понесоха към едно от канапета. Тъмното пространство под него изглеждаше твърде малко за тялото й, но нямаше друг избор. Тя си пое дъх и запълзя внимателно.
Вратите на асансьора бавно се отвориха. Някой излезе от кабината и включи осветлението в бара миг след като Анабел най-сетне беше успяла да се скрие. Тя успя да различи някакви сенки и дълги крака.
Мъж. Всъщност двама мъже - единият висок, другият нисък. Не можеше да види лицата им, но в замяна, благодарение на запалените лампи, зърна още една фигура в бара.
Русо момиче, което лежеше в безсъзнание на канапето на няколко метра от нея и дишаше тежко. Беше облечено в червена вечерна рокля. Едната ръка висеше към килима. Слабичкото тяло беше абсолютно неподвижно, но гърдите се повдигаха и отпускаха. Анабел не можеше да види лицето, но червената рокля и косата й се сториха познати.
Лицата на мъжете бяха скрити зад тапицираната с коприна колона над главата й, но тя не смееше да помръдне. От позицията им личеше, че оглеждат клуба. Тя застина. Обземаше я все по-голям ужас.
- Виждам само една - завалено рече единият от мъжете.
- Може би другата си е тръгнала, а? - Гласът на втория мъж беше кристално ясен и очевидно трезвен.
- Лоша новина. Лоша идея. По-добре да изключим осветлението.
Нещо изщрака и почти всички лампи угаснаха. Останаха да светят само онези над бара в дъното на помещението. Високият тръгна натам. Анабел виждаше ръцете му и част от торса, облечен в костюм. Мъжът отвори вградената витрина за шампанско и плъзна длан по наредените високи бутилки „Дом Периньон“. След миг пръстите му измъкнаха плоска дървена кутия, скрита между тях.
Извади тънка пура и някакъв златист предмет с размерите на карта за игра, който приличаше на малка гилотина. Анабел примижа от отблясъците му под лампичките над бара.
Мъжът внимателно пъхна пурата в отвора, щракна горната част и на розовия килим се търкулна миниатюрно късче тютюн. После тръгна към по-ниския, който стоеше до стъклената врата.
- Клъц, клъц, време за извинения! - изръмжа той и вдигна резачката за пури. - Кой пръст ще си избереш?
Стомахът на Анабел се превърна в ледена буца.
- Моля те! - прошепна другият. Гласът му й се стори адски познат. - Беше грешка, но... Знаеш каква ми е работата...
Настъпи продължителна пауза. Анабел внезапно осъзна, че почти е спряла да диша. От мястото си виждаше само широкия гръден кош на ниския, който бурно се повдигаше и отпускаше.
Русото момиче изохка и си пое дъх. Мъжете не му обърнаха внимание. Високият запали пурата си и промърмори:
- Надявам се, че това няма да се повтори.
- Хай. Няма да се повтори.
Анабел примигна от сребристия дим, което бавно достигна до скривалището й.
Високият пристъпи към момичето и започна да вдига червения плат нагоре по бедрата й. Черната презрамка на сутиена се показваше от деколтето. Другият застана зад него. Пред очите й се появи бяла плът, смътно осветена от жълтеникавите лампички над бара. А след това...
Тя затвори очи и направи опит да прогони гледката от съзнанието си. Пожела да се пренесе някъде другаде, но нямаше как да изключи звуците. Ужасни, плашещи. После мъжете се отстраниха от момичето и започнаха да оправят дрехите си, дишайки учестено.
- Трябва да я върнем в апартамента - каза високият и преметна блондинката през рамо като торба с цимент.