Едва когато стъпките на Флин заглъхнаха по металните стъпала, Стеф се сети, че той изобщо не й беше дал телефонния си номер.
Откри го във вътрешността на климатика: обикновена тетрадка с твърди корици и синя подвързия.
Дневникът на Анабел.
Беше тръгнала да излиза с намерението да потърси клуба на Джулия, но климатичната инсталация издаваше такива странни звуци, че тя я удари с юмрук отстрани с надеждата да я изключи. Разнесе се продължителен вой и предният панел изтрака на пода. На мястото му се разкри тъмна и прашна дупка.
Стеф надникна вътре. Между мъртвите хлебарки се виждаше книга с твърди корици, овлажняла от конденза и леко обгоряла в единия край. Ядоса се и посегна да я извади. Кой идиот е пъхнал подобно нещо в работещия климатик? От страниците на книгата се изсипаха десетки визитни картички на влиятелни директори и собственици на японски компании, които полетяха към пода в компанията на умрели мухи и хлебарки.
Какво е това? Може би нечий тефтер с адреси? Или пък дневник?
Направи й впечатление, че е доста оръфан. Набъбналите от влагата листове бяха изписани с красив момичешки почерк. Най-често срещаните изрази бяха „мили Боже“ и „с обич, Анабел“.
Отпусна се на колене и започна да събира визитките, изтупвайки лъскавата им повърхност от изсъхналите криле и крачета на насекоми. Сред тях с лека изненада откри името на Кен Йокимото от „Асахи“, доктор по медицина, плюс още дузина идентични визитки на клуб с компаньонки „Синатра“ с името на Анабел, изписано на гърба с избелял молив.
Почеркът й беше познат. Изведнъж се озова обратно в класната стая, седнала на един чин с тринайсетгодишната си приятелка, която търпеливо изписваше името на любимата си група „Тейк Дет“ върху корицата на тетрадката си за упражнения.
Флин се оказа прав. Анабел наистина работи като компаньонка. Стеф втренчено гледаше лъскавите картончета в ръката си. Джулия каза, че компаньонките раздават визитките си на клиенти и едновременно с това събират техните. А Анабел очевидно работи в този „ Синатра “.
Пусна визитките на пода и хукна към стълбите.
- Флин! Флин!
Пакистанецът се качваше в миниатюрна камионетка, която приличаше на разрязан наполовина самун хляб.
- Не се безпокой за душа - извика в отговор той. - До утре ще го оправя.
- Не, не. Исках да ти кажа, че Анабел е забравила нещо... Дневника си. Защо не го е взела със себе си?
- О, тя забрави много неща - почеса се по ухото Флин. - Такива са момичетата, вечно бързат. И не спират да пият. Знаеш ли колко дрехи беше оставила? Но аз ги изхвърлих всичките!
- О,ясно.
Стеф се върна обратно в душната стаичка и закачи панела на мястото му. После седна на продъненото долно легло с дневника в ръце.
Оставила е много неща.
Кой си зарязва дрехите? Или дневника? Нещо не беше наред. Флин спомена, че се случва да изчезват момичета, но изглеждаше доста по-загрижен за предплатата на наема, отколкото за съдбата на Анабел. Ставам параноична, рече си с въздишка Стеф. Но на всяка цена трябва да поговоря с Джулия.
Разтвори дневника. Може би някъде в него щеше да открие нов адрес или телефонен номер. На първата страница обаче нямаше нищо освен плътно изписани редове с красив почерк. Текстът започваше с възклицанието:
Мили Боже, страх ме е!
Заковала очи в равните едро изписани букви, Стеф усети как по гърба й започват да лазят тръпки. Флин не знаеше къде е изчезнала Анабел. Дали някой изобщо знаеше какво се беше случило с нея? Защо беше напуснала апартамента, без да вземе почти нищо със себе си?
Може би се тревожа напразно. Голяма работа, че е зарязала дрехите и дневника си и е напуснала жилището, без да предупреди хазяина. На мен пък изобщо не се обади. Но какво от това? Не сме се виждали от години. Тя не е длъжна да ме чака в това мизерно апартаментче, особено ако си е намерила нещо по-добро. Джулия със сигурност ще знае къде е отишла.
Но чувството, че се е случило нещо лошо, остана. Тя отново сведе очи към дневника.
3.
Мама
Кимики „Мама сан“ Танака не обичаше чужденците, въпреки че като дъщеря на японка и американски войник самата тя беше наполовина чужденка. Работеше с тях и за тях, но предпочиташе японския начин на живот. С течение на времето, с напредването на възрастта, бързо и безвъзвратно като пометена от морските вълни пясъчна къщичка тя откри смисъла на живота си в дълга, честта и саможертвата -все неща, които дебелият англичанин на прага едва ли можеше да разбере.