Нямаше начин да се върне в общежитието. Всъщност нямаше много вещи в стаята си — няколко книги, няколко снимки от дома, няколко плаката… не бе имала време да я възприеме като свой дом, и по незнайни причини там никога не се бе чувствала в безопасност. Някак си й приличаше на… склад. Склад за деца, които, така или иначе, щяха да си заминат.
Тя закуцука към вътрешния двор на колежа, който представляваше голямо открито циментово пространство с няколко разнебитени стари пейки и маси, заобиколено от всички страни от ниски, непривлекателни сгради, повечето от които просто приличаха на кашони с прозорци. Вероятно проекти на студенти по архитектура. Бе чула слух, че преди няколко години една от сградите се срутила, бе чула и други: че пазачът бил обезглавен в лабораторията по химия и че духът му блуждае наоколо, както и че зомбита скитат в парка след здрач. Но тя не им отдаваше голямо значение.
Вече бе късно следобед и на двора нямаше много студенти поради липсата на сянка — „грандиозен“ проект, като се има предвид, че през септември температурите все още се движеха над 30 градуса. Клеър си взе от будката университетския вестник, внимателно седна на нагорещената пейка и го отвори на раздел „Квартири“. И дума не можеше да става за стая в общежитие: само Хауард Хол и Ленсдейл Хол приемаха момичета под 20 години. Твърде малка бе да се класира за смесените общежития. Глупавите правила вероятно са писани, когато момичетата са носили кринолини, си помисли тя и прескочи обявите за стая в общежитията, докато не стигна до тези, които бяха извън студентския град. Не че всъщност й позволяваха да живее извън студентския град, без съмнение родителите й направо ще откачат, ако разберат. Но ако трябваше да избира между Моника и капризите на родителите си, би предпочела второто. В крайна сметка най-важното бе да се настани някъде, където да се чувства в безопасност, където ще може да учи на спокойствие.
Нали така?
Тя бръкна в раницата, намери мобилния си телефон и провери за обхват. А той бе наистина слаб в Морганвил, който се намираше насред прерията, насред Тексас, направо накрай света, освен ако не си се запътил за Монголия или някъде там. Две чертички. Не е кой знае какво, но ще свърши работа.
Клеър започна да набира. На първия номер й казаха, че вече са си намерили квартирант и й затвориха, преди дори да успее да каже „благодаря“. На втория номер се обади някакъв възрастен чудак. На третия улучи странна възрастна дама. На четвъртия, е, този направо си бе откачалка.
Петата обява гласеше:
„Трима съквартиранти търсят четвърти. Огромна стара къща. Гарантирана самостоятелност, приемлив наем и удобства.“
Хубаво, обаче тя не бе сигурна, че може да си позволи „приемлив наем“, по-скоро търсеше „адски евтин“, но поне обявата изглеждаше по-нормално от другите. Трима съквартиранти. Това означаваше още трима, които може би ще се застъпят за нея, ако Моника и компания дойдат да душат наоколо… или поне ще се грижат за къщата. Хмммммм.
Позвъни и попадна на телефонен секретар с любезен, млад мъжки глас.
— Здравейте, свързахте се със Стъклената къща. Ако търсите Майкъл, той спи по цял ден. Ако търсите Шейн, желаем ви късмет, защото никога не знаем къде, по дяволите, е той… — чу се смях поне от двама души. — И ако търсите Ева, най-вероятно ще я намерите на мобилния й телефон или в кафенето. Но, хей! Оставете съобщение. А ако искате да се пробвате за стаята, наминете. Намира се на улица „Уест Лот № 716.“ — Напълно различен глас, женски, каза весело през смях: — Просто търси голямата къща. — А после трети мъжки глас добави: — Там, където улица „Отнесени от вихъра“ се пресича с улица „Семейство Манстърс.“ — Чу се още смях и после звуков сигнал.
Клеър примигна, прокашля се и каза:
— Ами… здравейте. Казвам се Клеър. Клеър Денвърс. И, ъъъ, се обаждам за, ъъъ, въпросната стая. Извинете. — И затвори изплашена. Тези тримата звучаха… нормално. Но, изглежда, са си много близки. А съдейки по опита си, група приятели като тази не допускаха непълнолетни, недорасли, безинтересни особи като нея. Не изглеждаха злобари, а просто самоуверени. Нещо, което тя не беше.
Провери останалите обяви в списъка и усети, че сърцето й се свива от уплаха. Боже, мъртва съм. Не можеше да спи тук, навън на пейката, като някакъв бездомен нещастник, а не можеше и да се върне в общежитието. Трябваше да направи нещо.
Добре, помисли си тя и затвори телефона, след което отново го отвори, за да извика такси.