— Значи се разбрахме — отсече Оливър. — Нека говоря с Брандън и някои други и да видя какво мога да направя, за да отстраня този проблем.
— Благодаря — едва промълви тя.
Оливър стана и си тръгна с онзи вид на кльощаво хипи, което все още не е забравило доброто старо време. Безобиден. Безполезен, може би.
Тя не можеше да разчита на възрастните. Не и за това. Не и в Морганвил.
Отвори лаптопа, максимизира прозореца на браузъра и пак се захвана за работа.
Времето, както винаги, се изниза бързо и когато пак вдигна поглед, навън вече бе нощ и останалите в кафенето вече не учеха, а си бъбреха. Ева бе заета на бара, разговаряше, усмихваше се, най-общо казано бе доста весела за готическа мацка.
Обаче млъкна, когато Брандън се появи от задната стая и зае обичайното си място на масата в най-тъмния ъгъл. Оливър му сервира някакво питие… Боже, тя се надяваше, че не е кръв или нещо такова!… Седна и поведе напрегнат и тих разговор. Клеър се правеше, че я няма. С Ева си размениха няколко погледа, докато обслужваше клиенти на бара.
По време на дългия проучвателен маратон Клеър разбра, че да се направи такава книга, бе работа за специалисти, а не за шестнайсетгодишни (почти седемнайсет) аматьори. Би могла да сглоби нещо, но… за нейно огромно разочарование, всеки, който разбира от редки книги, лесно би забелязал фалшификата, освен ако наистина не е направен много майсторски. Подозираше, че умението й да работи с кожа и да подвързва книги се нуждае от усъвършенстване.
Това я върна на изходна позиция. Ухапване на Шейн. Не се приема.
Един абзац от многото прозорци, които бе отворила, привлече погледа й. „За киното може да се сътвори почти всичко, включително и копия на стари книги, защото копието трябва да заблуди само едно сетиво: зрението…“
Нямаше нито време, нито пари да прави поръчка за книга на някоя холивудска фирма за реквизити, но й хрумна една идея.
Наистина хубава идея.
Или пък много лоша, ако не свърши работа.
За киното може да се сътвори почти всичко.
Не й трябваше книгата. Трябваше й снимка.
Някъде около полунощ кафенето „Комън Граундс“ изпрати и последния пристрастен към кофеина посетител, а Клеър бе почти сигурна, че ще може да извърти номера, но и да не можеше, бе твърде изморена да се безпокои. Прибра си лаптопа, подпря глава с ръка и се загледа как Ева мие чашите, зарежда съдомиялната, бъбри си с Оливър и съзнателно пренебрегва тъмната сянка, която седеше в ъгъла.
Брандън не тръгна след живата си закуска. Остана си в кафенето с нова чаша от същото питие, като даряваше с жестоката си, зловеща усмивчица ту Ева, ту Клеър, после пак Ева.
Докато подсушаваше керамичните чаши, Оливър го наблюдаваше.
— Брандън — каза той, метна кърпата на рамо и започна да подрежда чашите по местата им. — Затваряме.
— Но ти дори не обяви последни поръчки — възнегодува Брандън и отправи същата усмивка към Оливър.
Този път обаче тя бързо се стопи. След минутка мълчание Брандън стана и си тръгна.
— Чакай — каза Оливър много тихо. — Чашата.
Брандън го погледна, невярващ на ушите си, после взе чашата, която бе за еднократна употреба, и я изхвърли в кошчето. За пръв път от десетина години си разчиства масата, предположи Клеър. Ако изобщо някога го е правил. Прикри притеснената си усмивка, защото той не бе от тези хора… още по-малко от тези вампири… които биха оценили чувството й за хумор.
— Нещо друго? — попита Брандън язвително. Не че му пукаше.
— Всъщност, да. Ако нямаш нищо против, бих искал дамите да си тръгнат първи.
Дори в сянката Клеър видя да проблясват остри кучешки зъби, когато Брандън безмълвно отвори уста и ги показа. Фука се. Оливър не се впечатли.
— Ако нямаш нищо против — повтори той.
Брандън сви рамене и се облегна на стената със скръстени ръце. Носеше черно, кожено яке, което попиваше светлината, черна трикотажна риза и тъмни джинси. Облеклото му е убийствено, помисли си Клеър и мигом съжали за мислите си.
— Ще изчакам — каза той. — Но те не бива да се страхуват от мен, човече. Момчето сключи сделка и аз ще я спазя.
— Точно затова се тревожа — отвърна Оливър. — Ева, Клеър, прибирайте се вкъщи. Вървете.
Ева затвори вратичката на съдомиялната и я включи; взе си чантата иззад бара, хвана Клеър за ръка и я поведе към вратата. Обърна надписа от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО и отключи вратата, за да излезе Клеър. Заключи я след тях с ключа и бързо поведе Клеър към колата, която бе паркирана на осветеното от уличната лампа място. Улицата изглеждаше безлюдна; вятърът носеше боклуци и прах, а червената светлина на примигващите стопове танцуваше в мрака. Ева за отрицателно време отключи колата и щом седнаха вътре, двете заключиха вратите си. Ева запали двигателя и плавно потегли, едва тогава въздъхна с облекчение.