Но после ахна, защото друга кола сви зад ъгъла, профуча край тях с черни неясни очертания, после спря до бордюра, където те бяха паркирали преди това.
— Какво е това, по дяволите? — промърмори Ева и намали. Клеър се обърна да погледне.
— Лимузина — каза тя. Дори не подозираше, че в Морганвил има лимузини, но после се сети за погребални агенции и погребения и я побиха тръпки. Знае ли човек, може би в Морганвил има повече лимузини от всеки друг град в Тексас…
Но тази кола не бе част от шествие. Голяма, черна и лъскава като гръб на хлебарка, и докато кадилакът продължаваше напред, Клеър видя, че от колата слиза униформен шофьор и отива до задната врата.
— Кой е? — попита Ева. — Можеш ли да видиш?
Шофьорът помогна на една жена да слезе. Дребна, не по-висока от Клеър, прецени тя. Бледа, с бяла или руса коса, която блестеше на уличното осветление. Бяха твърде далеч, за да може Клеър да ги огледа добре, но си помисли, че жената изглежда… тъжна. Тъжна и безучастна.
— Не е много висока, с бяла коса и някак елегантна.
Ева сви рамене.
— Не съм я виждала, но повечето вампири не общуват с обикновените хора. Както гостите на „Хилтън“ не пазаруват в „Уол-Март“.
Клеър изсумтя. Когато Ева зави на ъгъла, видя жената да стои пред вратата на кафенето и Оливър да й отваря. Брандън не се виждаше. Клеър се зачуди дали Оливър вече го е изпратил, или го е задържал, за да им даде преднина.
— Как го прави Оливър? — попита тя. — Искам да кажа, защо просто не го…?
— Убият? Де да знаех. Преди всичко е голям куражлия — каза Ева и когато минаваше под уличните лампи, светлината осветяваше лицето й. — Видя ли как скастри Брандън одеве? Колко презрително се отнесе. Невероятно. Всеки друг би бил мъртъв преди зазоряване. Но на Оливър му се разминава.
Което още повече изостри любопитството на Клеър за причината. Или поне за начина, по който го правеше. Ако на Оливър му се разминава, може би и на други би могло. Може би и други хора са опитвали, но са свършвали като донори на органи.
Клеър се обърна напред и потъна в мисли, а Ева караше през тихите улици към вкъщи. Една полицейска кола патрулираше в странична улица и на нея й мина през ума, че в Морганвил търсят не толкова престъпници, колкото потенциални жертви.
Първо си помисли, че е толкова уморена, та си въобразява разни неща — случва се, когато не си доспиваш, виждаш призраци в огледалата и призрачни лица по прозорците, — но тогава забеляза нещо, което се движеше бързо в светлината на уличната лампа. Нещо бледо.
— Следят ни — промълви Ева мрачно. — По дяволите.
— Брандън? — Клеър се опита да огледа улицата от двете страни, но Ева натисна газта и продължи по-бързо.
— Не е Брандън, а и той няма да си изцапа зъбите лично…
Изведнъж на десетина метра пред тях изскочи някой.
И двете изпищяха, а Ева натисна спирачките. Клеър залитна напред, но коланът се стегна и така я спря, че когато раната от изгореното място на гърба й се удари в седалката, тя за малко не припадна от болка. Но болката отстъпи, изместена от страха, защото колата бе спряла в тъмна улица и подпрял ръце на капака, там стоеше вампир.
Хилеше се и показваше много, много зъби.
— Клеър! — Ева изкрещя. — Не го гледай! Недей!
Твърде късно. Клеър го бе погледнала и нещо в главата й омекна. Страхът изчезна. Както и здравият й разум. Тя се протегна към ключалката на вратата, но Ева се хвърли към нея и я сграбчи за ръката.
— Не! — изпищя тя и продължи да я държи, като в същото време даде на заден ход и замириса на изгоряла гума. Не стигна далеч. Друг вампир излезе и препречи улицата. Този беше висок, грозен и стар. Същото изобилие от лъскави зъби. — О, боже…
Клеър продължаваше да се мъчи с ключалката на вратата. Ева изломоти нещо, за което определено родителите на Клеър биха я наказали вкъщи, отново натисна спирачките и каза:
— Клеър, мила, ще боли… — после бутна Клеър напред и я удари по изгореното място.