Разделиха се и тръгнаха към нея от различни страни.
— Ти чия си, малката? — измърка русокоската и преди Клеър да съобрази да побегне, момичето я хвана за лявата ръка и заразглежда китката й. После разгледа и дясната.
— О, боже, ти наистина си се загубила, мила. Джон, какво да правим?
— Е — каза Джон и приятелски прегърна Клеър през рамото. Ръката му бе по-студена от бутилката с течен азот, която бе метнала на гръб. — Можем да седнем и да изпием по едно хубаво кафе. И да ти разкажем какво правим тук. Ти нали това искаш да разбереш? Вие децата сте толкова любопитни. — Водеше я напред и Клеър просто знаеше, че всеки опит да се отскубне ще й донесе болка. И счупени кости, може би.
Розовелка все още я държеше за дясната ръка. Студените й пръсти лежаха върху мястото, където се усещаше пулсът.
Трябва да се измъкна. И то бързо.
— Знам какво правите тук — каза тя. — Търсите книгата. Но аз си мислех, че вампирите не могат да я прочетат.
Джон спря и погледна спътничката си, а тя повдигна вежди и отговори.
— Анджела? — запита той.
— Не можем — отговори тя. — Тук сме само като… наблюдатели. А за обикновено дете ти май си много добре осведомена. Нямаш осемнайсет, нали? Не трябва ли някой да те закриля? Семейството ти?
Изглеждаше истински притеснена. Бе откачено.
— Студентка съм — каза Клеър. — Предварителен прием.
— А — каза Анджела, като очевидно съжаляваше. — При това положение сигурно си самостоятелна. Твърде неприятно, наистина.
— Защото ще ме убиете ли? — Клеър се чу да изрича думите като в някакъв сън и си спомни какво й бе казала Ева. „Не ги поглеждай в очите!“ Твърде късно. Тези на Анджела бяха меки, тюркоазени и много красиви. Клеър почувства как я обзема сладостно и топло сънливо чувство.
— Вероятно — призна Анджела. — Но първо ще те почерпим с чай.
— Кафе — каза Джон. — Все още харесвам кофеина.
— Той разваля вкуса.
— Придава му наситеност — Джон млясна с устни.
— Защо не ме оставите да разгледам кашоните? — помоли Клеър, като отчаяно се опитваше да се измъкне от сънливото състояние. Вампирите я водеха през лабиринт от кашони и кутии, всички маркирани със знака „Х“ и с инициали. — Хора трябва да намерят книгата, нали? Щом не можете вие да я прочетете?
— Какво те кара да мислиш, че ти можеш да я прочетеш, малката? — попита Анджела. Акцентът й бе мазен, не от Калифорния, не точно и от Средния запад, не приличаше на нищо определено. Архаичен. Звучеше остаряло. — Ти филология ли следваш?
— Не, но знам какъв знак търсите. Мога да го разпозная.
Анджела се протегна и леко и замислено прокара нокти по кожата от вътрешната страна на ръката на Клеър.
— Не, нямам татуировка. Но съм я виждала. — Тя цялата трепереше, ужасена по някакъв смътен, неясен начин, а умът й препускаше в търсене на изход. — Аз мога да го позная. Ти не можеш, нали? Дори не можеш да го нарисуваш.
Ноктите на Анджела се забиха леко като предупреждение.
— Не бъди толкова отворена, малката. Не бива да ни се присмиваш.
— Не се присмивам. Вие не можете да го видите. Затова не сте го намерили. Не само защото не можете да прочетете книгата, нали?
Анджела и Джон отново си размениха мълчаливи и многозначителни погледи. Клеър едва преглътна, опита да се сети за нещо, което да й послужи като добър аргумент, за да не я ухапят (може би ако не пия чай или кафе?), и за миг си помисли колко ли ще е вбесен Шейн, ако вземат да я убият. В университета. Посред бял ден.
След поредната купчина кашони вампирите свиха и там, на широкото, се намираше врата, която не водеше към стълби, а към асансьор. Имаше и овехтяло ученическо бюро, и стол и…
— Професор Уилсън? — изломоти тя.
Той вдигна поглед и примигна зад очилата. Професорът, който водеше курса й за класиците в английската литература, в понеделник, сряда и петък от два часа, и макар да бе скучен, си владееше материала. Имаше повехнал вид — оредяла прошарена коса, избледнели сиви очи и склонност да се облича в цветове, които го правеха още по-безличен. Днес бе облякъл бяла риза и сиво сако.
— А, ти си… — той щракна няколко пъти с пръсти, — в уводния или този за Шекспир…