— Класици в английската литература.
— Да, точно така. От време на време променят името на курса, за да заблудят студентите да се запишат пак в него. Нойберг, нали? — В очите му проблесна страх. — Да не би да са те изпратили да ми помагаш?
— Аз… — Светлина в тунела! Може би точно сега идеята да остави грешно впечатление бе чудесна. — Да, възложиха ми. Госпожица Самсън… — Госпожица Самсън бе жената дракон на английската катедра, това бе всеизвестно. Никой не се съмняваше в нея. Ако това бе извинение, то висеше на косъм, но нямаше по-добро за момента. — Търсех ви.
— И вратата беше отворена? — попита Джон, като я погледна. Тя упорито не отместваше поглед от професор Уилсън, който нямаше да я хипнотизира да каже истината.
— Да — твърдо отговори тя. — Отворена беше. — Хубавото на съда на гърба й бе, че прилича на термос, каквито студентите разнасяха из университета — пълни със супа, кафе или нещо друго. А не на нещо, с което се разбиват брави. Течният азот би трябвало да се е изпарил досега и доказателствата да са изчезнали.
Надяваше се да е така.
— Е, тогава — каза Уилсън и намръщено я погледна. — Сядай и се залавяй за работа, Нойберг. Много неща има за вършене. Нали знаеш какво търсиш?
— Да, сър. — Джон вдигна ръката си от рамото й. След миг на неохота и Анджела я пусна и Клеър отиде до бюрото, придърпа един дървен стол и внимателно остави раницата си и термоса на пода.
— Кафе? — с надежда предложи Джон.
— Не, благодаря — каза тя учтиво и придърпа първия том от купчината към себе си.
Стори й се странно, че работата бе интересна и колкото повече стоеше в компанията на вампирите, толкова по-малко се плашеше от тях. Анджела не можеше да стои на едно място, ту потропваше с крак, ту неспокойно си сплиташе косата или пък оправяше купчини с книги. Наистина бяха само наблюдатели, защото, когато професор Уилсън и Клеър довършеха някоя купчина с книги, те просто я отнасяха, слагаха ги в кашони и носеха нови томове за проверка.
— Откъде се вземат тия книги? — зачуди се Клеър на глас и кихна, докато отгръщаше корицата на книга със заглавие „Поземлен регистър на окръг Атакоса“. Книгата бе изписана със старинен хубав почерк. Имена, дати, размери. Нищо подобно на това, което търсеха.
— От къде ли не — отвърна професор Уилсън и затвори книгата, която бе прелистил. — Книжарници за книги втора употреба. Антикварни магазини. Търговци на книги. Те имат мрежа по целия свят и всичко идва тук за проверка. Ако не е това, което търсят, заминава отново. Дори, казват, че печелят от това. — Той се прокашля и повдигна книгата, която разглеждаше. — Джон? Тази е първо издание на Луис Карол. Мисля, че трябва да я отделиш.
Джон услужливо я взе и я сложи на един куп, където бяха сортирани книгите „редки и ценни“.
— От кога се занимавате с това, професоре? — запита Клеър. Изглеждаше уморен.
— От седем години. По четири часа на ден. Скоро някой ще дойде да ни смени.
„Ни“? Искаше да каже, че и тя ще може да излезе? Е, това бе добре. Клеър се надяваше, че поне ще може да пъхне някоя бележка на професора с думите: „Ако намерите тялото ми, значи ме е убила госпожица Розовелка в библиотеката“, но тези думи звучаха като взети от онази настолна игра, която родителите й толкова харесваха.
— Без разговори в час — обади се Джон и се засмя.
Зъбите му се показаха. Бяха по-дълги от тези на Брандън и изглеждаха някак по-страшни. Клеър преглътна и се съсредоточи върху книгата пред нея. На корицата пишеше „Местни зърнени култури в Новия свят“. Цяла книга за зърнените култури. Леле! Чудеше се как професор Уилсън е запазил разсъдъка си през тези години. „Царевицата е от семейство житни и е местна култура за американските континенти.“ Тя продължи да прелиства страниците. Още за царевицата. Не знаеше, че може да се изпише толкова много за едно растение.
Чу как до нея професор Уилсън тихо изруга и изненадана вдигна поглед. Лицето му бе пребледняло, имаше само две червени петънца в горната част на скулите. Той пресилено се усмихна и показа пръста си, по който се виждаше червена ивица.
— Порязах се на хартията — каза той. Гласът му звучеше пискливо и напрегнато и Клеър видя Анджела и Джон да се приближават и оглеждат пръста на професора със зловеща съсредоточеност. — Дребна работа. Няма нищо. — Бръкна в джоба си, извади кърпичка и уви разкървавения пръст в нея. В опита си да се превърже, бутна книгата, която преглеждаше на пода. Клеър автоматично се наведе да я вземе, но Уилсън я подбутна с крак и я отмести, за да не я стигне. Той се наведе и в мрака под масата подмени книгите.