Не смееше да го погледне, сигурно нямаше точно това предвид. Сигурно означаваше по-скоро приятелство или нещо такова. Държеше се с нея като с дете. Като със сестра. Не искаше… не е възможно…
Ами ако беше възможно?
Не беше за вярване, че подобни мисли я занимават точно сега, пред прага на къщата на покойник.
Споменът за отпуснатото, безжизнено тяло на професор Уилсън я отрезви и тя най-после успя да се дръпне от прозореца и да погледне Шейн в очите, без да трепери като изплашено врабче.
— Е, нямаше как да помоля Ева — обясни тя логично. — На работа е.
— Разумно. Хей, какво е това? — посочи Шейн нещо зад гърба й. Тя се извърна и погледна. Чу се шум от счупено стъкло и когато отново се обърна, той вече отваряше задната врата. — Готово. Сега вече можеш да кажеш, че не си знаела, че ще го направя. Не могат да те обвинят в съучастничество.
Е, не съвсем. Тя все още носеше металния съд на рамо. Чудеше се дали вампирите са се съвзели вече и дали някой се е сетил да разпита асистента в лабораторията по химия. Надяваше се да не е така. Той беше мил и по свой начин смел. Клеър не хранеше илюзии, че няма да я предаде, ако положението стане напечено. В Морганвил не бяха останали много герои.
Един от последните герои се обърна на вратата и каза:
— Влизаш или не, хлапе, денят си отива.
Тя последва Шейн и прекрачи прага на къщата на професор Уилсън.
Бе много откачено… личеше си, че преди няколко часа е бил тук жив и къщата сякаш го чакаше. Може би не бе толкова откачено, а по-скоро тъжно. Влязоха през кухнята — купичка за корнфлейкс, стъклена чаша и чаша за кафе се отцеждаха на сешоара за чинии. Професорът поне бе закусил. Когато пипна кърпата под сешоара, тя бе още влажна.
— Хей — обади се Шейн. — Какво ще търсим тук?
— Рафтове с книги.
— Ето. Открих ги. — Шейн звучеше странно. Тя го последва в другата стая — бе дневната и стомахът й се сви. Защо не се бе сетила? Та той е професор. Разбира се, че имаше купища книги… и ето ги натъпкани от пода до тавана, по всички стени. Струпани тук-там на земята. Натрупани по масите. Тя бе помислила, че Стъклената къща е читателски рай, но това…
— Имаме два часа — каза Шейн. — После изчезваме. Не искам да рискуваме да си на улицата след здрач.
Тя кимна сковано и отиде до първите рафтове.
— Той каза, че книгата е с черна подвързия. Може би това ще е от помощ.
Но не позна. Започна да вади всички подвързани в черно книги и да ги трупа на масата. Шейн направи същото. Докато се срещнат по средата на рафтовете, бе изтекъл един час, а купчината бе огромна.
— Какво, по дяволите, търсим? — попита той като се взираше в купа. Тя предположи, че „не знам“ не е отговор, към който ще се отнесе с уважение.
— Виждал ли си татуировката на ръката на Ева?
Шейн реагира така, сякаш са забили вилица в задните му части.
— Търсим книгата? Тук?
— Аз… — Тя се предаде. — Не знам. Може би. Струва си да опитаме.
Той просто поклати глава, изражението му казваше нещо средно между „ти си луда“ и „ти си удивителна“. Но не в добрия смисъл. Тя придърпа един стол и започна да прелиства книгите една след друга. Нищо… нищо… нищо…
— Клеър. — Шейн звучеше странно. Подаде й книга с черна кожена подвързия. — Погледни.
Бе твърде нова. Търсеха стара книга, нали? Това беше… това беше Светото писание. С кръст на корицата.
— Виж вътре — настоя той.
Тя я отвори. Първите няколко позлатени страници бяха стандартни, същите познати думи, с които бе израснала и в които още вярваше. Ева бе казала, че в Морганвил има няколко църкви, нали? Може би се провеждат служби в църквите. Трябва да провери.
На средата на „Изход“ страниците бяха изрязани в средата и вътре в библията бе скрито малко томче. Старо. Много старо. Корицата бе от изцапана мръсна кожа и на нея бе гравиран символ.
Онзи символ.
Клеър извади томчето от Библията и го отвори.
— Е? — попита Шейн след няколко секунди. — Това ли е?
— Тя е… — преглътна трудно. — На латински е.
— И? Какво пише?
— Не знам латински!
— Шегуваш се. Смятах, че всички гении разбират латински. Това не е ли международният език на умниците?
Тя взе напосоки една книга и я запрати по него. Шейн се дръпна. Книгата пльосна на пода. Клеър прелисти няколко страници от малкото томче. Бе написано на ръка с избеляло червеникаво мастило, с онази красива и съвършена калиграфия отпреди стотици години.