Бе горещо, бе уморена, всичко я болеше, имаше домашни за писане, нямаше къде да спи, и изведнъж й се насъбра много.
Клеър пусна раницата на земята, зарови насиненото си лице в шепи и се разхълца като бебе. Ревлива откачалка, представи си как Моника го казва, но това я разплака още по-неудържимо и изведнъж идеята да се върне в къщи, при мама и татко, в стаята, която винаги бе отворена за нея, й се стори по-добра, по-добра от всичко друго в този страшен, откачен свят…
— Хей — чу тя момичешки глас и някой я докосна по лакътя. — Хей, добре ли си?
Клеър извика и подскочи, стъпи рязко на навехнатия си глезен и едва не се просна на земята. Момичето, което я бе изплашило, се протегна и я хвана за ръката, за да я задържи, но самата тя изглеждаше истински изплашена.
— Извинявай! Боже, толкова съм недодялана. Добре ли си?
Не бе Моника, Джен или Джина, не бе я виждала в студентското градче. Момичето имаше готически вид. Не в лошия смисъл — нямаше намусеното изражение, което сякаш казваше „Аз съм толкова неготина, че чак изглеждам готино“, с което Клеър бе запомнила повечето от готическите си съученички от гимназията. Но боядисаната черна коса с рошава прическа, бледият грим, наситената очна линия и многото спирала на миглите, чорапогащникът на червено и черно райе, тежките черни обувки и черна плисирана минипола — всичко това съвсем определено издаваше, че е привърженик на тъмната страна.
— Казвам се Ева — каза момичето и се усмихна. Имаше мила, странна усмивка, която накара Клеър да се засмее на шеговитата й забележка. — Да бе, представи си, наистина са ме кръстили така. Сякаш са знаели какво ще излезе от мен. — Усмивката й изчезна и тя огледа по-внимателно лицето на Клеър. — Лелее! Боже, хубаво са ти насинили окото. Кой те удари?
— Никой — отговори веднага Клеър, без да се замисля, макар да бе абсолютно сигурна, че нямаше начин Ева, с готическия вид, да е приятелка с превзетата Моника. — Просто злополука.
— Да бе, — съгласи се тихо Ева. — И на мен са ми се случвали такива злополуки, да попадам на юмруци и тем подобни. Както казах, аз съм си непохватна. Добре ли си? Трябва ли ти лекар или нещо друго? Мога да те закарам.
Тя посочи към улицата и Клеър осъзна, че докато горко бе ридала, една стара трошка — черен кадилак, който си имаше и перки на задния капак, бе паркиран до бордюра. На огледалото висеше череп с весел вид и Клеър бе сигурна, че задната броня е облепена със стикери на никому неизвестни банди.
Ева вече й харесваше.
— Не — каза и ядосано избърса очи с опакото на ръката. — Виж, съжалявам. Имах ужасен ден. Дойдох да питам за стаята, но…
— А, да, стаята. — Ева щракна с пръсти, сякаш бе забравила за това, и подскочи няколко пъти въодушевено. — Чудесно! Дойдох си през почивката, работя в „Комън граундс“, кафенето, знаеш ли го?… А Майкъл няма скоро да стане, но ти може да влезеш и да разгледаш къщата, ако искаш. Не знам дали Шейн е тук, но…
— Не знам дали трябва…
— Трябва. Наистина трябва. — Ева направи гримаса. — Не можеш да си представиш какви нещастници се опитват да се намъкнат. Сериозно говоря. Откачалки. Ти си първият нормален човек досега и Майкъл ще ми срита задника, ако те оставя да си идеш, без дори да се опитам да се спазарим.
Клеър примигна. Някак си смяташе, че тя трябва да им се моли да я вземат, а и „нормална“? Ева я смяташе за нормална?
— Разбира се — чу се да казва. — Да, бих искала.
Ева грабна раницата й и я метна на рамо върху черната си чанта с форма на ковчег и със сребристи елементи за украса.
— Ела с мен. — И припна по алеята до великолепната предна веранда в южен готически стил, за да отключи вратата.
Отблизо къщата изглеждаше стара, но не и порутена, по-скоро овехтяла, прецени Клеър. Би могла да се боядиса тук-там, и железните столове можеха да се боядисат. Предната врата всъщност бе двойна, с голям витраж в горната част.
— Ехо — извика Ева и тръшна раницата на Клеър на масата в коридора, до нея остави и чантата си, а ключовете сложи в пепелник с вид на антика с желязна маймуна на дръжката. — Съквартиранти! Дойде жив човек.
Докато вратата се затваряше с трясък зад гърба й, на Клеър й хрумна, че тези думи могат да се тълкуват по няколко начина, един от тях бе в духа на „Тексаско клане“, а това не бе добре. Спря да се движи, замръзна на мястото си и се огледа.