— Вечерята е готова! — съобщи тя.
— О, не можем — отвърна майката на Клеър.
— По дяволите, защо да не можем — възпротиви се баща й. — Умирам от глад. Това чили ли е?
По време на вечерята се чувстваха неловко. Баща й от време на време издаваше неопределени звуци по повод вкуса на чилито. През повечето време Шейн сякаш едва сдържаше смеха си. Ева бе толкова притеснена, че Клеър си мислеше, че ще подскочи от стола, а Майкъл… Майкъл бе спокоен. Майкъл се държеше като възрастен. През живота си Клеър никога не се бе чувствала такова дете на голямата маса с възрастните.
— Е, Майкъл — каза майката на Клеър, като внимателно хапваше чили от лъжицата си. — Ти с какво се занимаваш?
„Обитава къщата, в която е умрял“, помисли си Клеър и прехапа устни. Бързо отпи глътка кола.
— Аз съм музикант — отговори той.
— О, така ли? — тя се разведри. — На какъв инструмент свириш? Аз обичам класическа музика.
Сега дори Майкъл се почувства неловко. Шейн се изкашля в салфетката, после пресуши една кола на големи глътки, за да сподави напиращия смях.
— Пиано и китара — отвърна Майкъл. — Най-вече китара. Акустична и електрическа.
— Хм! Бива ли те? — попита бащата на Клеър.
Раменете на Шейн се тресяха.
— Не знам — отговори Майкъл. — Много се старая.
— Много е добър! — намеси се Ева с грейнал и искрящ поглед. — Честно, Майкъл, не бъди толкова скромен. Страхотен си! Въпрос на време е да направиш нещо голямо и ти го знаеш.
Майкъл изглеждаше… смутен и объркан. Това не можеше да скрие болката му, помисли си Клеър.
— Някой ден — каза той и сви рамене. — Хей, Шейн, благодаря за вечерята. Страхотна беше.
— Да — додаде Ева. — Не беше зле.
— Лютивичко — вметна баща й, сякаш това бе недостатък. Клеър със сигурност знаеше, че той добавя лютив сос на почти половината си ястия. — Може ли още малко?
Ева скочи, сякаш бе на пружини.
— Аз ще ви сипя!
Мястото на баща й бе в края на масата, най-близо до кухнята, и той вече бе станал и се бе отправил натам.
Майкъл и Шейн се спогледаха. Клеър се намръщи, като се опитваше да отгатне за какво толкова се безпокоят.
Седяха мълчаливи, когато хладилникът се отвори, задрънчаха бутилки и после се затвори. Баща й се върна, в едната ръка държеше ледена кола. В другата държеше бира. Той сложи бирата в средата на масата и загледа навъсено Майкъл.
— Би ли ми обяснил защо има бира в хладилника, когато в къщата живее шестнайсетгодишна? — запита той. — А да не говорим, че никой от вас не е толкова голям, че да му е позволено да пие бира.
Е, това беше! Има дни, в които просто не върви, помисли си Клеър.
Имаше на разположение два дни само защото баща й се съгласи да я пусне да отиде до „Учебен отдел“ и да подаде документи за прехвърляне. Майкъл направи всичко по силите си, но този път не бяха достатъчни нито ангелският му вид, нито пълната откровеност. По едно време и на Шейн вече не му бе забавно и започна да вика. Ева се бе прибрала в стаята си.
Разгневена, Клеър плака много.
Всъщност бе толкова бясна, че почти не я интересуваше, че баща й и майка й ще пътуват с колата през Морганвил по тъмно, без Защита и без да са предупредени. Обаче Майкъл се погрижи за това, като им каза, че в района има крадци на коли. Това бе най-доброто, което можеха да измислят, а и Клеър не можеше да очаква повече.
Баща й я изгледа така, сякаш ги е разочаровала.
Никога преди не ги бе разочаровала и това съвсем я вбеси, защото изобщо не го заслужаваше.
Майкъл и Шейн стояха на вратата и гледаха как родителите й бързат към колата си в тъмното. Видя, че Шейн държи голям, ръчно издялан кръст в дясната си ръка и бе готов да се притече на помощ, макар че и той бе бесен. Обаче не му се наложи. Майка й и баща й се качиха в колата и отпътуваха в притихналата над Морганвил нощ, а Майкъл затвори и заключи вратата, после се обърна към Клеър.
— Съжалявам — каза той. — Можеше да мине и по-добре.
— Мислиш ли? — рязко отвърна тя. Очите й пареха и се бяха подули, а тя чувстваше, че ще се разпадне, толкова бе ядосана. — Няма да си тръгна. Няма начин.
— Клеър — Майкъл сложи ръце на раменете й. — Докато не навършиш осемнайсет, нямаш право да казваш това, разбра ли? Знам, че си почти на седемнайсет, че си по-умна от деветдесет процента от хората по света…