Хората продължаваха да вървят, сякаш бе невидима. Тя изхлипа за миг ужасена, после сви зад ъгъла и рязко спря.
Църква! Не бе виждала църква през целия си престой в Морганвил, а ето една тук! Не бе голяма — скромна бяла сграда, с малка камбанария. Нямаше кръст, но несъмнено бе църква.
Хукна през улицата, после по стъпалата и се блъсна във вратата. И отскочи. Бе заключено.
— Не — извика тя и заудря по вратата. — Не, хайде, моля те!
На табелката на вратата пишеше, че църквата е отворена от залез до полунощ. Какво, по дяволите…?
Не смееше да мисли повече. Скочи от стълбите и изтича от другата страна, после мина отзад. До контейнера за боклук имаше заден вход със стъклен прозорец. И той бе заключен. Тя се огледа и видя отчупен клон, взе го и замахна като с бейзболна бухалка.
Тряс!
Одраска ръката си, докато се опитваше да я пъхне и отвори вратата, но успя и я затръшна след себе си. Заключи, огледа се трескаво и откри парче черен картон, с който закри празното място на счупения прозорец. Надяваше се да не се забележи на пръв поглед.
Отдръпна се, изпотена, болеше я от удара при катастрофата и от бягането и понечи да влезе в параклиса. Несъмнено бе параклис, с абстрактни витражи и дълги редици дървени столове, но нямаше кръст, нито разпятие, никакви символи. Истинска Унитарианска църква, реши тя.
Поне нямаше никой.
Клеър се отпусна на една пейка по средата на църквата, а после легна и се опъна в цял ръст на червената кадифена тапицерия. Сърцето й биеше лудо и тя се чувстваше ужасно изплашена.
Никой не знаеше къде е. А ако се опита да излезе, Моника и приятелките й щяха…
Щяха да я изгорят жива.
Тя потръпна, избърса сълзите от лицето си и се опита да мисли, да измисли как да се измъкне от тук. Може би имаше телефон. Можеше да се обади на Ева или на Шейн? И на двамата, реши тя. Ева заради колата, Шейн за охранител. Клетият Шейн. Прав беше, трябва да престане да го вика всеки път, когато й трябва груба физическа сила. Някак си не бе честно.
Клеър застина и спря да диша, когато чу леко прошумоляване в параклиса. Сякаш се движат завеси. Лек шепот като от развята от повея на климатика завеса. Или…
— Здравей — каза много бледата жена, която се бе навела над пейката и гледаше към Клеър. — Ти сигурно си Клеър.
Щом вцепеняващият ужас поотмина, Клеър се сети коя е. Знаеше, че я е виждала — бе я зърнала за миг, това беше жената, вампирката, която докараха с лимузината след края на работния ден в „Комън Граундс“.
— Проследих те — рече жената. — Макар че, честно казано, безкрайно харесвам тази църква. Много спокойно място, не мислиш ли? Свято място, което дарява присъстващите с известна закрила от опасности.
Клеър облиза устни и усети солен вкус на пот и сълзи.
— Искаш да кажеш, че няма да ме убиеш тук?
Усмивката на жената не изчезна. Напротив, стана по-широка.
— Точно така, скъпа. Същото се отнася и за охраната ми. Уверявам те, и те са тук. Никога не ме оставят сама. Това е част от проклятието на поста, който заемам.
Тя се усмихна и елегантно наклони глава. Всичко у нея бе изискано, от бляскавата златиста коса до дрехите, с които бе облечена. Клеър не обръщаше особено внимание на дрехи и мода, освен на дрехите на момичетата, които й нанасяха побой, но тези приличаха на дрехите от официалните снимки от младостта на майка й. Или на баба й.
— Казвам се Амели — продължи вампирката. — Ти, в известен смисъл, вече ме познаваш, макар и да не го съзнаваш. Моля те, дете, не гледай така уплашено. Напълно те уверявам, че нищо лошо няма да ти се случи, докато си с мен. Винаги ясно предупреждавам, преди да упражня насилие.
Клеър не знаеше как да промени изплашения си вид, но сключи ръце в скута си, за да не треперят. Амели въздъхна.
— Ти си съвсем нова в нашия град — каза тя. — Но не съм виждала човек, който да разбуни толкова много стършели за толкова кратко време. Първо Моника, после Брандън, след това пък чувам, че си се обърнала за съвет към скъпия ми Оливър, а сега виждам, че бягаш да спасиш кожата си през моите улици… е, намирам, че си забавна. Замислих се за теб, Клеър. Коя си? Защо те има?
— Аз… съм никоя — каза Клеър. — И напускам града. Родителите ми ме отписаха от колежа.
Изведнъж идеята й се стори наистина добра. Не толкова бягство, а по-скоро отстъпление.
— Така ли? Е, ще видим. — Амели сви рамене, но при нея този жест бе непредсказуем. — Знаеш ли коя съм?