Клеър бавно свали ръце от главата си и се настани на пейката с лице към вампирката. Все още бе изплашена, но Амели не изглеждаше… ами… зла. Просто сдържана. Направо ледена. И стара.
— Каква е тази книга?
Лицето на Амели бе излиняло като стара коприна.
— Животът — каза тя. — И смъртта. Не мога да ти кажа повече. Няма да е благоразумно. — Усмивката изчезна, остана само хлад. — Сега наистина мисля, че трябва да тръгваш.
Клеър скочи и побягна, като се оглеждаше през рамо почти на всяка крачка. Видя да се появяват и други вампири, не бе забелязала нито един от тях. Единият бе Джон от библиотеката. Той й се ухили не особено дружелюбно. Едното му око бе млечно бяло.
Тя побягна.
Очевидно Моника и приятелките й не бяха поели в посоката, в която бягаше Клеър. А тя наистина тича през целия път до улица „Лот“. Когато зави зад ъгъла, дробовете й вече изгаряха и почти се разплака от благодарност, когато зърна голямата къща.
И Шейн, който седеше на предните стълби.
Той стана, без да продума. Клеър се хвърли към него, той я хвана, притисна я до себе си за няколко мига, после я отдалечи да я огледа за наранявания.
— Знам — каза тя. — Каза ми да не ходя. Съжалявам.
Той кимна мрачно.
— Да влизаме вътре!
Щом влязоха и заключиха вратата след тях, тя разказа всичко, което се бе случило. Моника, микробусът, запалката, църквата, вампирката. Той не я попита нищо. Всъщност, дори не примигна. Думите й свършиха, а той продължи да я гледа безизразно.
— Дано харесваш стаята си — каза най-после той, — защото ще те заключа там и няма да те пусна да излезеш, докато родителите ти не те натоварят в колата.
— Шейн…
— Сериозно говоря. Без повече глупости, Клеър. Ще останеш жива, каквото и да ми струва това. — Безспорно бе вбесен. — А сега трябва да ми разкажеш за Майкъл.
— Какво?
— Сериозно говоря, Клеър. Разкажи ми веднага. Защото не го откривам никъде, и знаеш ли какво? Не го откривам през деня. По дяволите, почувства ли това? — Бе го усетила. Студен полъх, който мина по кожата й. Майкъл се опитваше да й каже нещо. Вероятно По дяволите, не му казвай! — Не можем да се справим, ако не сме откровени един с друг. — Адамовата му ябълка подскочи, докато преглътна. — Той един от тях ли е? Трябва да знам.
— Не, Шейн, не е.
Шейн затвори очи и се опря на стената, хванал главата си с две ръце.
— Боже, благодаря ти. Щях да се побъркам. Мислех си… искам да кажа, едно е да си нощна птица, но Майкъл… аз… мислех…
— Почакай — каза Клеър и си пое дълбоко дъх. Отново я обзе хлад. Майкъл… сигурно се опитва да я спре. Не му обърна внимание. — Стига, Майкъл. Той трябва да знае.
Шейн свали ръце от главата си и се огледа, после се намръщи.
— Майкъл го няма. Проверих. Проверих из цялата проклета къща.
— Напротив, тук е. Студеният полъх. — Тя протегна ръка и я раздвижи из ледения въздух. — Мисля, че стои… точно тук. — Тя погледна часовника си. — Ще е отново между нас след два часа, когато залезе слънцето. Тогава ще можеш да го видиш.
— За какво говориш, по дяволите?
— За Майкъл. Той е призрак.
— О, я стига! Глупости! Пичът редовно седи с нас и вечеря!
Тя сви рамене, вдигна ръце и отмина.
— Искаше да знаеш. Добре. Вече знаеш. А между другото, аз съм добре.
— Какво искаш да кажеш с това, че е призрак? — Шейн я настигна, заобиколи я и й пресече пътя. — О, хайде, Клеър. Призрак? Той е истински, колкото мен.
— Понякога — съгласи се тя. — Попитай го. Не, по-добре го наблюдавай на зазоряване. И после ми кажи какъв е, защото единственото, което мога да го нарека, е призрак. Работата е там, че не може да напуска къщата, Шейн. Не може да ни помогне. Затворен е тук, а през деня дори не може да говори с нас. Той просто… се носи из въздуха. — Тя отново раздвижи ръка из студения въздух. — Спри, Майкъл. Знам, че си ядосан. Но той трябва да знае.
— Клеър! — Шейн я сграбчи и я разтърси просто защото се чувстваше безпомощен. — Клеър, говориш на въздуха!
— Все едно. Пусни ме, имам работа.
— Каква работа?
— Да си приготвя багажа. — Тя се дръпна и се качи на горния етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато бе ядосан, Шейн винаги затръшваше вратата на стаята си, сега и тя го изпробва. Помогна.