Поне във вътрешността на къщата нямаше нищо отявлено страховито. Много дърво, чисто и обикновено. По ъглите имаше паднала боя, очевидно в къщата се живее много отдавна. Миришеше на препарат с лимон и… на чили.
— Ехо! — пак извика Ева и затропа с тежките си обувки по коридора. Той завършваше с врата към по-голяма стая, където Клеър забеляза големи кожени канапета и рафтове с книги като в истински дом. Може би така изглеждаха квартирите извън студентския град. Ако е така, това е много по-добре от живота в общежитието. — Шейн, надушвам чилито, знам, че си тук! Извади си слушалките от ушите!
А и просто не можеше да си представи „Тексаско клане“ да се случва в такава стая. Това бе добре. Или пък съквартиранти серийни убийци да се занимават с нещо толкова обикновено като готвене на чили. Вкусно чили, ако се съди по миризмата. С… чесън?
Направи колебливо няколко крачки в коридора. Стъпките на Ева се чуваха откъм друга стая, може би от кухнята. В къщата бе много тихо. Нищо не се появи да я изплаши и Клеър продължи, като пристъпваше внимателно, и стигна чак до голямата стая.
Едно момче, което се бе излегнало на дивана, както само момчетата правят, се прозя и седна, като разтриваше главата си. Когато Клеър отвори уста — дали да поздрави, или да извика за помощ, не бе сигурна — той я остави безмълвна и изненадана, като й се ухили и сложи пръст на устните си, за да й подскаже да мълчи.
— Хей — прошепна той. — Аз съм Шейн. Как е? — Примигна няколко пъти и без да промени изражението си, каза: — Леле, ама че гадно ти е насинено окото. Боли, нали?
Тя леко кимна. Шейн свали краката си от дивана и седна, като я наблюдаваше, опрял лакти на коленете, а ръцете му свободно се полюшваха. Косата му бе кестенява, подстригана на неравни пластове, което не успяваше да му придаде напълно пънкарски вид. Бе по-голям, поне по-голям от нея. Осемнайсет? Готино момче, високо, при това. И достатъчно едро, за да я накара да се почувства по-дребна от обикновено. Остана с впечатление, че очите му са кафяви, но не смееше да задържи погледа си върху тях за повече от секунда.
— Предполагам, ще ми кажеш, че другото маце изглежда по-зле — каза Шейн.
Тя поклати глава отрицателно и потрепна, защото от движението я заболя още повече.
— Не, аз. Хм, а ти как позна, че е…?
— Мацка? Лесно. При твоя ръст, ако момче те бе ударило толкова силно, че да остави подобна синина, сигурно щеше да си в болница. Как стана? Не приличаш на човек, който си търси белята.
Почувства, че може би трябва да се обиди от тези думи, но, честно казано, цялата работа й приличаше на някакъв странен сън. Може би изобщо не се бе свестила. Може би лежеше в кома в болница, а Шейн беше нейната версия на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“.
— Аз съм Клеър — каза тя и тромаво помаха. — Здравей.
Той кимна към едно кожено кресло. Тя се настани, краката й висяха, и почувства, че я обзема странно облекчение. Почувства се като у дома си, въпреки че не бе така, и бе започнала да мисли, че няма как да стане. Не й бе мястото тук. Всъщност, не че можеше да си представи на кого му е мястото тук.
— Искаш ли нещо? — изведнъж запита Шейн. — Кола, може би? Чили? Билет обратно за дома?
— Кола — каза тя и изненадващо добави, — и чили.
— Страхотен избор. Мое дело. Чилито, не колата. — Той се надигна от дивана, и, доста отпуснато за ръста си, зашляпа бос към кухнята, където Ева бе отишла. Клеър чуваше приглушените им гласове, докато те разговаряха, и се отпусна, бавно и постепенно, в меката прегръдка на стола. Досега не бе забелязала, че в къщата бе прохладно, и лениво въртящият се вентилатор на тавана облъхваше с хладен въздух пламналото й от болка лице. Беше й приятно.
Отвори очи при шума от шляпащите обувки на Ева, която се върна в стаята. Носеше поднос с бутилка кока-кола, купа, лъжица и пакет с лед. Тя постави подноса на масичката за кафе и я бутна с крак към Клеър.
— Първо леда — каза. — Не се знае какво слага Шейн в чилито. Бъди предпазлива.
Шейн се върна и се пльосна отново на дивана, като отпиваше от своята бутилка с газирана вода. Ева му отправи раздразнен поглед.
— Да бе, благодаря, че донесе и на мен. — Черният грим подчерта гримасата й. — Тъпанар.
— Не бях сигурен дали не искаш да го поръся с малко прах за зомбита, или нещо такова. Ако случайно тази седмица ядеш.
— Тъпанар. Хайде, яж, аз сама ще си взема.
Клеър взе лъжицата и внимателно опита от чилито, което бе гъсто, мазно и пикантно, с доста чесън. Всъщност бе вкусно. Бе свикнала с храната в стола, а тази бе… лелее. Не беше като нея. Шейн я наблюдаваше с повдигнати вежди, докато тя нагъваше чилито.