— Не, мисля, че е за мен — рече Клеър и се спусна край него по коридора. Първо провери през шпионката и наистина там стоеше Оливър, доста смутен. Вероятно си имаше основание… Боже, да се мотаеш из Морганвил след здрач е все едно да си окачиш на врата табелка с надпис „Изяж ме“.
Тя отключи вратата и отвори.
— Нямам много време — каза той. — Къде са Шейн и Ева?
— Вътре — отвърна тя и отвори още по-широко, общоприетия жест за „заповядай, влез“. Той не влезе, а вдигна ръка и помаха във въздуха с озадачено изражение. — Оливър?
— Съжалявам, но трябва да ме поканиш — каза той. — Тази къща има много сериозна защита. Не мога да вляза, ако не ме поканиш.
— О, извинявай. — Тъкмо щеше да го покани да влезе, когато й хрумна, че да каниш някого, без първо да си се допитал и до другите обитатели на къщата, не е добра идея. Още повече, че й оставаше още един ден тук. — Хм, ще изчакаш ли за секунда?
— Не, Клеър, наистина не мога — каза нетърпеливо Оливър. Все още бе облечен в хипарските дрехи, с които го видя в кафенето, но някак си изглеждаше различен, странен. — Моля те, покани ме. Нямам време да чакам.
— Но аз…
— Клеър, не мога да ти помогна, ако не ми се довериш. А сега, бързо, преди да е станало твърде късно, пусни ме да вляза.
— Но аз… — Тя пое дълбоко въздух. — Добре. Каня те…
— Не! — Зад нея се чу ужасяващ вик, тя се дръпна встрани и закри уста с ръка, за да заглуши писъка си. Отгоре й връхлетя не Шейн, а Майкъл. Шейн го следваше, Ева също. — Клеър, дръпни се!
Майкъл приличаше на ангел на отмъщението, а с ангелите не се спори. Клеър бързо се дръпна назад, все още закрила с ръка устата си, а Майкъл мина край нея и се спусна към вратата. Границата на неговата територия.
Оливър изглеждаше разочарован, забеляза тя, и не особено изненадан.
— А, Майкъл. Радвам се да те видя отново. Виждам, че добре оцеляваш.
Майкъл нищо не каза, но от мястото си Клеър видя погледа, който отправи към Оливър, и този поглед я изплаши. Не мислеше, че Майкъл е способен да се ядоса толкова.
— Защо си дошъл? — попита той напрегнато.
Оливър въздъхна.
— Знам, че няма да ми повярваш — подхвана той, — но всъщност взех присърце интересите на малката ти приятелка.
Майкъл горчиво се засмя.
— Да бе, сериозно.
— И на приятеля ти Шейн… — Погледът на Оливър се плъзна край Майкъл и се спря на Шейн, после на Ева. — И разбира се, на милата сладка Ева. Такава добра служителка.
Майкъл бавно се обърна и погледна Ева, чиито очи се бяха разширили, и Клеър се надяваше това да е от ужас. Или поне от смущение.
— Вие се познавате? — изтърси Ева. — Но, Майкъл, ти каза, че не познаваш Оливър и…
— Не го познавах — каза Майкъл и се обърна, — докато той не ме уби.
— Да — обади се Оливър и сви рамене. — Съжалявам. Нищо лично, беше експеримент, който не завърши сполучливо. Но съм доволен, че си оцелял, макар и не в този вид, в който се надявах.
Майкъл издаде звук, какъвто Клеър се надяваше да не чуе нито от жив, нито от мъртъв. Сега Ева закри уста с ръка, после бързо я махна и извика:
— О, боже, Оливър!
— Нека обсъдим моралните ми недостатъци по-късно — каза той. — Сега ме пуснете да вляза в къщата, колкото се може по-бързо.
— Сигурно се шегуваш — възкликна Майкъл. — Тук един мъртъв ни е напълно достатъчен. Няма да те пусна да убиеш и останалите.
Оливър дълго и безмълвно го гледа.
— Надявах се да успея да го избегна — каза най-после той. — Малката Клеър е цяло чудо. Тя твърди, че е намерила книгата. Мисля, че има обещаващо бъдеще в Морганвил… ако преживее нощта.
Майкъл бе на път да повърне. Стрелна с поглед Клеър, после погледна встрани.
— Няма значение. Върви си. Никой няма да те покани.
— Така ли? — Оливър се усмихна широко и зъбите му бавно и лениво се показаха. За Клеър нямаше по-страшна гледка от тези зъби и непреклонната откровеност в погледа му. — Мисля, че някой ще го направи, рано или късно.
— Бих казал само през трупа ми, но ти вече се погрижи за това. — Майкъл се озъби. — Благодаря за посещението. А сега чупката, пич!
Той понечи да затвори вратата. Оливър вдигна ръка — не че искаше да го спре физически, просто като предупреждение — и зъбите му се прибраха, след което лицето му пак стана мило и будещо доверие. Като лицето на готин учител, заради когото си струва да се прежалиш и да ходиш на училище. Това — помисли си Клеър — бе най-голямото предателство.