— Хей! — извика Ева, завъртя Миранда и силно я зашлеви два пъти през лицето. Когато Миранда се опита да я наръга с ножа, тя удари ръката й в стената и изви китката й, докато Миранда не отвори юмрук и ножът тупна на дървения под.
Миранда се разплака. Издаваше безнадеждни и безпомощни звуци, и ако Клеър не бе така ядосана и изплашена, можеше и да я съжали.
— Не искам повече тези видения, не искам… той каза, че ще ги спре…
Ева я сграбчи за ръката, отвори вратата на дрешника, напъха Миранда вътре и подпря един дървен стол под дръжката, за да не се отваря. Бе вбесена и наистина наранена. От ръката й течеше кръв навсякъде — не шуртеше на струйка, но течеше доста обилно. Клеър грабна една черна хавлиена кърпа, която лежеше на бюрото, и я притисна към раната. Ева примигна, сякаш бе забравила за нея и я задържа.
— Може би той просто я е омагьосал. Като теб, когато… — Ох, може би не бе тактично да повдига въпроса, помисли Клеър.
— Затова я зашлевих — каза Ева. — Но не мисля, че е само това. Миранда винаги си е била малко луда. Само че си мислех… е, не я мислех за чак толкова луда.
Ева изглеждаше по-добре. Цветът на лицето й все пак се върна, но веднага след това Клеър помисли, че тя изглежда твърде добре.
Погледна към счупения прозорец. Навън, над хоризонта се прокрадваше тънка ивица слънчева светлина и небето бе станало тъмносиньо сивкаво.
— Майкъл! — изтърси тя. — О, боже!
Тя остави Ева и изтича в коридора. Шейн току-що излизаше от стаята си и тръскаше дясната си ръка. Кокалчетата му бяха покрити с кръв.
— Къде е Майкъл? — извика тя.
— На долния етаж — отговори той. — Какво, по дяволите, е това?
С ужас Клеър осъзна, че още държи кичур от отрязаната коса на Миранда. Направи гримаса и го хвърли, после изтръска ръката си, за да се отърве от полепналите косми.
— По-добре да не знаеш. О, между другото, Миранда е затворена в дрешника на Ева.
— Е, едно хубаво нещо да чуя. Съжалявам, но това хлапе не ми харесва.
— И аз не си падам по нея — призна Клеър. — Хайде, трябва да отидем при Майкъл.
— Повярвай, той се справя чудесно и без нас.
— Не е вярно — каза тя мрачно. — Слънцето изгрява.
За миг Шейн не схвана, но после се усети. Хукна преди тя да му извика да я изчака.
Стигна до основата на стълбите секунди след него и го видя да препуска към мястото, където Майкъл хващаше друг натрапник, вероятно човек, който бе проникнал в къщата през счупената предна врата.
— Не ми трябвате! — извика им той и запрати типа на огромно разстояние. — Качете се на горния етаж. Шейн, покажи й къде.
Шейн не му обърна внимание, втурна се край него и излезе в коридора. Пазеше предната врата. Майкъл го последва и бе облян от утринната светлина, която струеше през задния прозорец.
Извърна се и погледна към светлината, после безмълвно погледна Клеър. Тя видя откровения страх в очите му.
— Не! — извика той. — Не сега!
Бе й напълно ясно, че не може да каже или да направи нещо да помогне.
— Колко…?
Ужасеното изражение на лицето му почти отговори на въпроса й, но той все пак каза:
— Пет минути. Може и по-малко. По дяволите!
Вампирите сякаш знаеха това, защото се чу тракане по прозореца зад етажерката, която го закриваше. Етажерката обезпокоително се клатеше напред-назад, после се наклони опасно напред. Майкъл се озова между нея и пода, хвана я и я върна на мястото й, после я подпря отново с дивана.
— Назад! — заповяда й Майкъл и тя се оттегли към стълбите. Чуваше, че Шейн пак се бие в коридора. — Клеър, ти и Ева трябва да намерите начин да залостите всичко. Да го запечатате! Не позволявайте на Шейн…
Не бе сигурна какво щеше да каже, защото тъкмо тогава изстена и се преви и тя разбра, че са го загубили. Изглеждаше все по-блед. Превърна се в мъгла. Изчезна със затихващ вик.
Ева тичешком спря до нея с широко отворени очи.
— Изчезна — прошепна тя, сякаш не можеше да повярва. — Напусна ни.
— Няма как да го избегне. — Клеър я хвана за ръка. — Хайде, Ева, да завлечем библиотечния шкаф до вратата. Трябва да го залостим там.
Ева вцепенено кимна. Сякаш цялата й борбеност я бе напуснала и Клеър знаеше защо. Каква надежда й оставаше сега? Майкъл се оправяше с нещата, но без него?