Моника му се намръщи.
— Оливър каза, че когато всичко свърши, е наша.
— Да, когато свърши. Но засега не е, затова не се меси!
Тя му показа среден пръст, после се отмести, за да мине Клеър. Тя мина много бавно, разтреперана, започна да ридае и веднъж започнала, нямаше спиране.
— Виждаш ли? — каза Моника през рамо на Дженифър. — Казах ти, че е страхливка.
Клеър се преви, застена и много целенасочено повърна върху обувките на Моника. Оказа се напълно достатъчно. Моника изпищя ужасена и я зашлеви, Джина я сграбчи, Дженифър се отдръпна, а Ричард, объркан от този момичешки бой, отстъпи няколко крачки, за да не застреля по погрешка не когото трябва.
— Хей — силно и ядосано извика Шейн. Той бе на стълбите и ги гледаше през парапета. — Стига толкова. Ще ви дам проклетата книга. Само ги оставете на мира.
— Не е честно — промърмори Моника, като го гледаше свирепо. И той отвърна на погледа й така, сякаш с удоволствие поне веднъж би престъпил правилото да не се удрят момичета… — Ричард, застреляй го!
— Не — каза Ричард отегчено. — Аз съм полицай. Стрелям само, по когото ми наредят, а ти не си шефът.
— Ще стана. Един ден.
— Значи ще го застрелям, когато станеш — каза той. — Шейн, нали? Ела тук.
— Първо ги пусни.
— Няма да стане, затова си докарай задника тук, преди да съм решил, че нито една не ми трябва. — Ричард сложи ръка на спусъка за убедителност. Шейн бавно се изкачи до най-горното стъпало и спря.
— Къде е? — попита Ричард.
— Книгата ли? На сигурно място. И то такова, че ако ме вбесиш, никога няма да я намериш, Дик.
Ричард стреля. Всички, дори и Моника, изпищяха, а Клеър се огледа шокирана. Не бе я улучил. Във вратата на стаята на Майкъл зееше голяма дупка.
О! Нарочно бе стрелял встрани.
— Приятел — каза Ричард уморено, — не съм в настроение. Не съм спал от трийсет и шест часа, сестра ми е луда…
— Хей! — изропта Моника.
— … и ти не си голямата ми любов от гимназията.
— Той не е голямата ми любов от гимназията, Ричард!
— Работата е там, че не ми пука нито за теб, нито за приятелите ти, нито за проблемите ти, защото за мен в това няма нищо лично. Моника ще те убие, защото е луда. Аз ще те убия, защото ме предизвикваш. Разбрахме ли се?
— Е, въпросът е малко личен — каза Шейн.
Ричард се прицели право в Клеър. Не беше много по-различно, но тя го усети, все едно бе в светлината на прожектора, а не в сянка, и чу Шейн да казва:
— Пич, шегувам се, разбра ли? Шегувам се.
Тя не смееше да мигне или да отмести поглед от пистолета. Мислеше, че ако продължи да се взира в него, това би му попречило да я застреля. Знаеше, че няма смисъл, но…
С периферното си зрение видя как Шейн се протяга зад гърба си и изважда книга от рафта. С черна кожена подвързия. О, не. Той наистина ще… но не бива. Не и след всичко, което преживяха. Макар и да нямаше отговор как би могъл да го избегне.
Шейн повдигна лявата си ръка да покаже, че не държи нищо в нея, и подаде черната Библия с дясната си ръка.
— Това ли е? — попита Ричард.
— Заклевам се!
— Моника, вземи я.
Тя я взе, като изгледа намръщено Шейн.
— Ти не си голямата ми любов от гимназията, идиот такъв.
— Страхотно. Значи мога да умра щастлив.
— Ще застрелям следващия, който проговори, освен сестра ми — каза Ричард. — Моника?
Тя отвори Библията.
— Има дупка в нея. И друга книга. — Спря и започна да я разглежда. — О, боже! Това наистина е книгата. Убедена бях, че ни будалка.
— Не е толкова глупава. Дай да видя.
Моника наклони отворената Библия към него и у Клеър изчезна и последната надежда, защото това бе корицата с издраскания гравиран символ.
Шейн го бе направил. Предаде книгата. Някак си очакваше по-добър развой на нещата.
— И така. Квит сме, нали? — напрегнато запита Шейн. — Няма да стреляш?
Ричард се пресегна, взе Библията от Моника, затвори я и я сложи под мишница.
— Без стрелба — съгласи се той. — Не се шегувах. Ще те убия, ако ме предизвикаш. Така че, благодаря, не ми трябва да пиша обяснения.
Той мина край Шейн, отправи се към стълбите и заслиза.
— Хей, чакай! — каза Шейн. — Няма ли да си вземеш и откачената сестра?