— Вкусно е — промърмори Клеър. Той лениво козирува. Докато тя преполови купичката, Ева се върна с поднос за себе си, който тръсна на другия край на масичката. Седна на пода, кръстоса крака и започна да се храни.
— Не е зле — каза най-после. — Поне тоя път не си сложил от оня сос „О, боже!“
— За себе си направих с него — отговори Шейн. — В хладилника върху кутията има лепенка с надпис „Внимание: биориск“, така че не се оплаквай, ако се подлютиш. Къде намери заблудената овца?
— Пред къщата. Дошла е да види стаята.
— И първо си я набила, за да се увериш, че е издръжлива.
— Цуни ме, майсторе на чили.
— Не й обръщай внимание — обърна се той към Клеър. — Мрази работните дни. Страхува се да не хване тен от слънцето.
— Да бе, а Шейн просто мрази работата. Та как се казваш?
Клеър понечи да отговори, но Шейн я изпревари, очевидно доволен да си го върне на съквартирантката.
— Клеър. Ама ти дори не си я питала? И една мацка я пребила. Някаква мръсница в общежитието. Знаеш го що за място е.
Те се спогледаха. Продължително. Ева се обърна към Клеър.
— Вярно ли е? Пребили са те в общежитието?
Тя кимна, като бързо напъха храна в устата си, за да не може да отговори.
— Е, това минава всички граници. Нищо чудно, че търсиш квартира.
Последва ново кимване.
— Не си взела много багаж.
— Нямам много — каза тя. — Само книгите и още няколко неща в стаята ми. Но не искам да се връщам за тях. Не и тази вечер.
— Защо не? — Шейн бе грабнал една опърпана бейзболна топка от пода и я хвърли към високия таван, като едва не уцели въртящите се перки на вентилатора. Хвана я без усилие. — Още те търсят, за да те бият?
— Да — каза Клеър и погледна към бързо изчезващото чили. — Предполагам. Не е само тя, има и приятелки. А аз нямам. Онова място просто… е зловещо.
— Познато ми е — каза Ева. — На практика и тук е същото.
Шейн се престори, че хвърля бейзболната топка по нея. Тя се престори, че я избягва.
— По кое време става Майкъл?
Шейн отново се престори, че хвърля.
— По дяволите, Ева, не знам. Обичам пича, но не се любя с него. Иди, хлопни на вратата и го питай. А сега ще се приготвям.
— За къде? — запита Ева. — Нали няма пак да излизаш?
— Напротив. Отивам на боулинг. Казва се Лора. Ако искаш подробности, ще ти се наложи да си свалиш видеото, като другите.
Шейн се изправи от дивана и зашляпа към широкото стълбище за втория етаж. Където, реши Клеър, се намираха спалните.
— Довиждане, Клеър.
Ева се обади обезсърчена.
— Чакай малко. Какво мислиш? Смяташ ли, че може да се нанесе тук?
Шейн махна с ръка.
— Все ми е едно. Що се отнася до мен, става. — Хвърли бърз поглед на Клеър и крива, но странно сладка усмивка заигра на устните му и изтича по стъпалата. Движеше се като спортист, но без перченето, с което бе свикнала. Всъщност, доста секси.
— Мъже — рече Ева. — По дяволите, ще е хубаво да има още едно момиче тук. Винаги казват „Да, добре“, а после, като се стигне до чистене и миене на чиниите, всички се изпаряват. Не че трябва да си като чистачка тук или нещо такова, но просто трябва да им крещиш, докато си свършат работата.
Клеър се усмихна, поне опита, но цепнатата й устна пулсираше от болка и тя усети, че коричката на раната пак се пука. По брадичката й потече кръв, тя грабна салфетката, която Ева бе сложила на подноса, и я притисна към устната си. Ева мълчаливо я наблюдаваше, намръщи се, после стана от пода, взе пакета лед и внимателно го сложи на подутината на главата й.
— Как е? — попита тя.
— По-добре. — Ледът почти веднага започна да притъпява болката, а храната вече сгряваше стомаха й. — Хм, предполагам трябва да попитам за стаята…
— Ами трябва да се видиш с Майкъл и той трябва да одобри, но Майкъл е сладур. Той е собственикът. Е, семейството му де. Мисля, че преди две години са се преместили и са му оставили къщата. По-голям е от мен с около шест месеца. Всички сме на около осемнайсет. Майкъл е нещо като старши.
— Наистина ли спи през деня?
— Да. Искам да кажа, и аз обичам да спя през деня, но той си е направо вманиачен. Веднъж го нарекох вампир, защото не обича да будува през деня. Ама изобщо. Не му стана смешно.