На долния етаж се чу трясък и усмивката на Шейн се стопи. Очите му потъмняха и погледът му се напрегна.
— Е, май бяхме до тук, предполагам — каза той. — Съжалявам. Последна битка да удържим крепостта.
Ева го прегърна и не каза нищо. Клеър отиде до тях и прегърна всеки поотделно, Шейн бе втори, та прегръдката с него да е по-продължителна. Нямаше много време, защото чу стъпки по стълбите и усети силен полъх наоколо си. Майкъл още бе при тях. Може би това бе неговата прегръдка.
— Да не се разделяме — чу да шепти Ева в ухото й.
Кимна и я хвана за ръка. Шейн излезе отпред, вече й бе известно, че той постъпва така. Грабна бейзболната бухалка, която бе донесъл от дъното на коридора, и се приготви.
— Няма да ти потрябва — каза тих сдържан глас от коридора. — Ти сигурно си Шейн. Здравейте. Казвам се Амели.
Клеър възкликна и надникна зад широките му рамене. Бе русата вампирка от църквата, която изглеждаше спокойна и хладнокръвна, застанала пред тях със скръстени ръце.
— Остави това — каза Амели. — Уверявам те, няма да ти потрябва.
Тя се обърна и изчезна от вратата. Тримата се спогледаха.
„Замина ли си?“ — попита Ева безмълвно. Шейн се прокрадна до вратата и погледна навън, после поклати глава. „Какво прави?“
Това стана ясно само след миг, когато се чу леко щракване и в ламперията на другия край се видя отвор.
Амели отвори скритата врата и се качи по стълбите.
— Мисля, че имате въпроси — каза тя от горе. — Всъщност и аз имам няколко, затова би било благоразумно да се изслушаме. Ако ли не, можете да си вървите, разбира се, но трябва да ви предупредя, че Оливър не е доволен. А когато Оливър не е доволен, има склонност към детински отмъщения. Вие, както се казва, още не сте излезли от гората, малките ми.
— Да гласуваме — каза Шейн. — Аз съм да си тръгнем.
— Оставаме — рече Ева. — Знаеш, че бягството няма да ни спаси. Поне да чуем какво има да каже.
И двамата погледнаха Клеър.
— Имам право на глас? — изненадана попита тя.
— Защо да нямаш? Плащаш наем.
— О, така ли? — Не й се наложи да мисли по въпроса. — Днес тя ми спаси живота. Не смятам, че… е, може би е лоша, но знаете ли, не чак толкова. Предлагам да я изслушаме.
Шейн сви рамене.
— Както искате. След вас, моля!
Амели се бе настанила в старинното викторианско канапе. В стаята имаше още двама вампири, които бяха облечени в тъмни костюми и стояха тихо в ъгъла. Клеър преглътна с мъка и не се поддаде на желанието да промени мнението си. Амели й се усмихна едва забележимо и изискано посочи стола до канапето.
— Клеър. А, и Ева, колко мило.
— Ти ме познаваш? — попита Ева изненадана. Тя огледа и другите вампири.
— Разбира се. Разбира се, че обръщам внимание на онези без Защита и покровители. Родителите ти са мои любимци.
— О, страхотно! И коя си ти, по дяволите? — попита Шейн, прям както винаги.
Амели за миг го погледна изненадана.
— Амели — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. — Мислех, че знаеш чий знак носиш от раждането си, скъпи.
Шейн, разбира се, изглеждаше вбесен.
— Не нося знаци.
— Вярно. Сега не носиш. — Тя сви рамене. — Но всички в този град някога го правеха, включително и твоите родители. В един или друг смисъл, ти си нечия собственост, тялом и духом.
За пръв път Шейн не отвърна с духовита забележка. Просто я гледаше с мрачен вбесен поглед. Това не я притесняваше.
— Имаш въпрос — каза Амели.
Шейн примигна.
— Да. Как влезе тук? Оливър не успя.
— Чудесен въпрос, добре изразен. Ако бях някой случаен вампир, нямаше да мога да вляза. Обаче, преди всичко, тази къща е моя. Аз я построих, както и още няколко като тази в Морганвил. Живея в тях като ги редувам и докато ги обитавам. Защитата на къщите ме закриля от всички врагове, човешки и вампирски. Когато отсъствам, те не допускат вампири, ако обитателите са хора, и, разбира се, хора, ако обитателите са вампири. Освен ако не са дадени нужните разрешения. — Тя наклони глава. — Това изчерпателен отговор ли е?
— Може би. — Шейн поразмисли върху отговора, после каза: — А защо не защити Майкъл?
— Той позволи на Оливър да влезе и с постъпката си се отказа от защитата на къщата. Все пак къщата направи, каквото можа да го запази. — Амели разпери ръце. — Може би помогна фактът, че Оливър всъщност не се опитваше да го унищожи, а само да го промени.