Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ
Глава първа
ТРУПЪТ НА КИТАЙСКАТА УЛИЦА
1
Зелените зарове се търкулнаха по зелената маса, удариха се едновременно в ръба й и отскочиха обратно. Единият се спря внезапно, показвайки отгоре шест бели точици на два еднакви реда. Другият се претърколи до средата на масата и се закова само с една-единствена точица отгоре.
Нед Бомонт изсумтя тихо: „Пфу!“ — и печелещите прибраха парите от масата.
Хари Слос взе заровете и ги потрака в бледата си широка, космата ръка. „Залагам двайсет и пет долара“. Той хвърли на масата банкнота от двайсет долара и друга от пет.
Нед Бомонт се отдръпна и рече:
— Поемете го, играчи, аз трябва да се презареждам. Той прекоси билярдната зала по посока на вратата.
Там се сблъска с Уолтър Айвънс, който тъкмо влизаше. Каза: „Здравей, Уолт“ — и искаше да продължи, но Айвънс го улови за лакътя и го обърна с лице към себе си.
— Г-г-говори ли с П-п-пол?
Когато Айвънс произнесе „П-п-пол“, от устните му изхвръкнаха леки пръски.
— Тъкмо отивам при него. — Порцеланово сините очи на заобленото, възбяло лице на Айвънс светнаха, но Нед Бомонт добави с присвити очи: — Не се надявай на много. Ако можеш, почакай малко…
Брадичката на Айвънс помръдна.
— Н-н-но тя ще р-р-ражда идущия месец.
В тъмните очи на Нед Бомонт проблесна учудване. Той измъкна лакътя си от ръката на по-ниския и се отдръпна. Ъгълчето на устата му трепна под тъмните мустачки.
— Времената са лоши, Уолт, и… хм… ще си спестиш известно разочарование, ако не разчиташ на много до ноември. — Очите му станаха пак присвити и зорки.
— Н-н-но ако ти му к-кажеш…
— Ще му поставя въпроса ребром. Нали знаеш, той би направил всичко възможно, но точно сега е в затруднение. — Нед повдигна рамене и лицето му помрачня, само очите му святкаха зорко.
Айвънс облиза устни и замига бързо. Пое дълбоко дъх и потупа Нед Бомонт по гърдите с двете си ръце.
— В-в-върви в-веднага — каза той с настойчив, умолителен глас. — Аз ще те ч-чакам т-тук.
2
Нед Бомонт се изкачваше по стълбата, палейки тънка пура със зелени шарки. На площадката на втория етаж, където беше окачен портретът на губернатора, свърна към лицевата страна на сградата и почука на широката дъбова врата, която преграждаше дъното на коридора.
Когато чу гласа на Пол Медвиг: „Свободно“, отвори вратата и влезе.
Пол Медвиг беше сам в стаята. Стоеше до прозореца с ръце в джобовете на панталоните си и с гръб към вратата, загледан през пердето надолу към тъмната Китайска улица.
Той се извърна бавно и каза:
— Аха, ето те и теб.
Пол Медвиг беше човек на четиридесет и пет години, висок колкото Нед Бомонт, но с четиридесет фунта по-тежък и стегнат. Гладко вчесаната му светла коса имаше път по средата. Руменото му, красиво лице беше със сурови черти. Единственото, което спасяваше дрехите му от безвкусица, бе качеството им и начинът, по който ги носеше.
Нед Бомонт затвори вратата и каза:
— Дай ми малко пари в заем.
От вътрешния джоб на сакото си Медвиг извади голямо кафяво портмоне.
— Колко ти трябват?
— Двеста.
Медвиг му подаде една стодоларова банкнота и пет по двайсет, след което запита:
— За игра на зарове ли?
— Да. — Нед Бомонт прибра парите в джоба си. — Благодаря.
— Май отдавна не си печелил? — подхвърли Медвиг, като пъхна ръце отново в джобовете на панталоните си.
— Е, не чак толкова отдавна… от месец — месец и половина.
Медвиг се усмихна.
— Много време.
— За мен не е много. — В гласа на Нед Бомонт имаше лека нотка на раздразнение.
Медвиг подрънка монети в джоба си.
— Голяма ли е играта тази вечер?
Той седна на ъгъла на масата и погледна лъскавите си кафяви обувки.
Нед Бомонт изгледа русокосия с любопитство, поклати глава и отвърна:
— Дребна работа.
Отиде до прозореца. Над зданията от другата страна на улицата небето беше черно и прихлупено. Той мина зад гърба на Медвиг, приближи се до телефона и набра някакъв номер.
— Ало, Бърни. Тук е Нед. Колко се котира Пеги О’Тул?… Само толкова ли?… Добре, заложи от мое име на петстотин за всяко състезание… Разбира се… Обзалагам се, че ще вали, в такъв случай тя ще бие Огнения… Добре, тогава дай повече… Дочуване. — Той сложи слушалката на вилката и се обърна отново към Медвиг.
— Защо не изчакаш известно време, щом не ти върви? — запита Медвиг.
Нед Бомонт се намръщи.
— Така е по-лошо, само се протака работата. Вместо да се разпилявам, би трябвало да заложа на едно състезание. Загубя ли този път, край.
Медвиг се засмя и като вдигна глава, каза: