— Не мога да обещавам такова нещо. Никой не може.
Тя го изгледа вторачено, хапейки уста, после каза:
— Добре, тогава няма как, аз обещавам. Кой?
— Казал ли ти е, че дължи на един комарджия на име Бърни Диспейн пари, които не е в състояние да изплати?
— Нима… нима този Диспейн?…
— Мисля, че да, но споменавал ли е нещо за дългове?…
— Знаех, че си има неприятности. Каза ми това, но не ми обясни точно какво е, заяви, че се скарал с баща си за някакви пари и че бил… „в отчаяно положение“, така се изрази.
— Не спомена ли името Диспейн?
— Не. За какво става дума? Защо мислиш, че този Диспейн го е направил?
— Той е имал разписки на Тейлър за повече от хиляда долара, но не можел да си вземе парите. Снощи напуснал града. Сега полицията го търси. — После сниши глас, гледайки я малко изкосо. — Би ли направила нещо, за да ми помогнеш да го заловят и да го дадат под съд?
— Да. Какво?
— Имам предвид нещо малко по-особено. Знаеш ли, ще бъде трудно да го уличат, но ако е виновен, готова ли си да направиш нужното, което може да се окаже мъничко… хм… по-особено, за да го поставим натясно?
— Готова съм на всичко — отговори тя.
Той въздъхна и стисна устни.
— Какво трябва да направя? — понита тя нетърпеливо.
— Искам да ми намериш една от шапките му.
— Какво?!
— Трябва ми една от шапките на Тейлър — каза Нед Бомонт, лицето му бе поруменяло. — Можеш ли да ми намериш някоя?
Опал Медвиг беше объркана.
— Но защо ти е, Нед?
— За да притисна Диспейн до стената. Само това мога да ти кажа засега. Можеш ли да ми намериш, или не можеш?
— Аз… мисля, че мога, но бих искала да ми…
— Кога?
— Днес следобед, предполагам — отговори тя, — но бих искала…
Той пак я прекъсна:
— Не е нужно да знаеш всичко. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре; същото важи и за шапката, която трябва да ми намериш. — Той я прегърна и я притегли към себе си. — Наистина ли го обичаше, Ножичке, или само защото баща ти…
— Наистина го обичах — изхълца тя. — Почти съм уверена… уверена съм, че го обичах.
Глава втора
ФОКУСЪТ С ШАПКАТА
1
Нед Бомонт с шапка, която не му прилягаше, вървеше след хамалина, който носеше куфарите му през Централната гара към изхода за Четиридесет и втора улица, а оттам — до едно кафяво такси. Плати на носача, качи се на таксито, каза на шофьора названието на някакъв хотел около Бродуей, на улиците с номера от четиридесет до петдесет, и като се облегна на седалката, запали пура. Повече дъвчеше пурата, отколкото я пушеше, докато таксито се промъкваше през колите, возещи пътници за театрите на Бродуей.
На авеню „Медисън“ едно зелено такси, пресичайки на червен светофар, връхлетя с пълна скорост върху кафявото на Нед Бомонт, блъсна го в друга кола, паркирана до тротоара и запокити пътника в един ъгъл сред градушка от изпочупени стъкла.
Нед се изправи и се измъкна сред насъбралата се навалица. Каза, че не е ранен. Отговори на въпросите на един полицай. Намери шапката, която не му прилягаше, и я сложи отново на главата си. Разпореди се да пренесат куфарите му в друго такси, каза на втория шофьор името на хотела и се сгуши в едно ъгълче отзад, пребледнял и разтреперан, докато траеше пътуването.
Когато се зарегистрира в хотела, попита има ли кореспонденция за него. Предадоха му две телефонограми и два запечатани плика без пощенски марки.
Помоли пиколото, което качи багажа в стаята му, да му донесе половин литър ръжено уиски. Когато пиколото излезе, превъртя ключа в бравата и прочете телефонограмите. И двете бяха от тоя ден; на едната беше отбелязано 4:50 часа след обяд, на другата — 8:05 вечерта. Погледна ръчния си часовник. Беше 8:45 вечерта.
Първото съобщение гласеше: „В Капчука“. Второто: „У Том и Джери. По-късно ще се обадя по телефона.“
Разпечата единия от пликовете. В него имаше два листа, изписани с едър мъжки почерк, с дата от предишния ден.
Тя е настанена в „Матен“, стая 1211, зарегистрирана под името Айлийн Дейл от Чикаго. Няколко пъти се обади по телефона от гарата, докато се свърже с един мъж и едно момиче, които живеят на Тридесета източна улица. Ходиха на много места, предимно в спийкийзи2, вероятно да го търсят, но, изглежда, че не им е провървяло. Аз съм в стая 734. Мъжът и момичето се казват Брук.
Листът в другия плик, изписан със същия почерк, носеше дата от тоя ден.
2
„Спийкийзи“ са се наричали нелегалните питейни заведения по време на „сухия режим“ в САЩ. Б. пр.