Тя беше голяма стая в старомоден стил, с висок таван и широки прозорци, с огромно огледало над камината и изобилие от червен плюш по мебелите. Взе пура от една кутия на масата и седна на широко червено кресло. Нозете му почиваха в ромбоидното петно на пода, образувано от късното утринно слънце, а пушекът, който изпущаше, внезапно придобиваше плътност, щом навлезеше в слънчевата светлина. Сега Нед Бомонт беше намръщен, а когато пурата не беше в устата му, гризеше нокътя си.
На вратата се почука. Той се изправи и погледна зорко, целият нащрек.
— Влез.
Влезе келнер в бяло сако.
С разочарован тон Нед Бомонт каза: „А, добре“ — и пак се отпусна в червеното плюшено кресло.
Келнерът мина в спалнята, излезе оттам с поднос с чинии и си отиде. Нед Бомонт хвърли угарката от пурата си в камината и влезе в банята. Когато се обръсна, изкъпа се и се облече, лицето му бе загубило своята бледост, а стойката му — почти изцяло предишната отпадналост.
6
Наближаваше пладне, когато Нед Бомонт излезе от апартамента си и през осем пресечки стигна до един светлосив жилищен блок на Линк Стрийт. Натисна звънеца във вестибюла, щом ключалката на вратата изщрака, влезе в сградата и се изкачи с малък автоматичен асансьор на шестия етаж.
Натисна копчето на звънеца, монтирано в рамката на една врата, отбелязана с Номер 611. Вратата му отвори незабавно дребничка девойка, която сигурно само преди няколко месеца беше навършила деветнайсет години. Очите й бяха тъмни и гневни, лицето й — бледо и сърдито. „О, здравей“ — каза тя и с плаха усмивка и смътно омиротворително движение на ръката се извини за гнева си. Гласът й звучеше с метална пронизителност. Носеше кафяво кожено палто, но без шапка. Късо подстриганата й, почти черна коса, гладка и лъскава като емайл, увенчаваше кръглото й лице. Обеците й бяха от червен халцедон в златна обковка. Тя отстъпи назад, като едновременно придърпа вратата.
Нед Бомонт прекрачи прага и запита:
— Бърни стана ли вече?
Лицето й отново пламна от гняв. Тя извика пискливо:
— Мръсен негодник!
Нед Бомонт затвори вратата подире си, без да се обръща.
Девойката се приближи до него, сграбчи ръцете му над лактите и се опита да го разтърси.
— Знаеш ли какво направих заради тоя нехранимайко? — кресна тя. — Напуснах най-хубавата къща, която може да притежава едно момиче, и майка, и баща, които ме смятаха за светица. Казваха ми, че бил негодник. Всички ми повтаряха това и излязоха прави, само аз, глупачката, не вярвах. Е, сега мога да ти кажа, че вече вярвам, ах, тоя… — Останалото беше писклива ругатня.
Нед Бомонт слушаше мрачно, без да помръдне. Очите му вече не бяха добродушни. Когато, задъхана, тя спря за миг, той попита:
— Какво е направил?
— Какво е направил ли? Избяга от мен, ах, тоя… — Останалата част от изречението беше нецензурна.
Нед Бомонт се сепна. Усмивката, която разтегли устните му, беше унила.
— Не е ли оставил нещо за мен? — попита той.
Девойката скръцна със зъби и приближи лицето си до неговото. Очите й се разшириха.
— Дължи ли ти нещо?
— Аз спечелих… — Той се изкашля. — Мисля, че спечелих три хиляди двеста и петдесет долара от четвъртото състезание вчера.
Тя пусна ръцете му и се изсмя презрително.
— Опитай се да ги вземеш сега. Гледай. — Протегна ръце. На малкия пръст на лявата й ръка имаше пръстен от червен халцедон. — Това е последното смрадливо украшение, което ми е оставил, а нямаше и да ми го остави, ако не го носех.
Нед Бомонт запита със странно равнодушен глас:
— Кога стана това?
— Снощи, макар че го установих едва тази сутрин; но не мисли, че няма да накарам господин Негодника да съжалява, че се е запознал с мен. — Тя пъхна ръка в пазвата си и я измъкна свита на юмрук. Приближи юмрука до лицето на Нед Бомонт и го разтвори. На дланта й лежаха три смачкани листчета. Когато той посегна към тях, тя стисна отново ръката си, отдръпна я и отстъпи назад.
Той помръдна нетърпеливо ъгълчетата на устата си и отпусна ръка.
— Чете ли тази сутрин във вестника за Тейлър Хенри? — запита тя възбудено.
Отговорът на Нед Бомонт — „да“ — беше много спокоен, но гърдите му се повдигаха и отпускаха от ускореното дишане.
— Знаеш ли какво е това? — Тя протегна отново разтворената си ръка с трите смачкани листчета.
Нед Бомонт поклати глава. Очите му се присвиха, засвяткаха.
— Това са дълговете на Тейлър Хенри — заяви тя тържествуващо, — разписки за хиляда и двеста долара.
Нед Бомонт понечи да каже нещо, но се сдържа, а когато заговори, гласът му беше вял:
— Сега, когато е мъртъв, не струват пукнат грош.