Нед Бомонт се прокашля.
— Слушай, майко, кажи му, че съм дошъл да говоря с него. Предай му, че се прибирам в квартирата си и ще го чакам там, ще чакам цяла нощ. — Той пак се прокашля и като се запъваше, добави: — Предай му това.
Мисис Медвиг сложи костеливите си ръце на раменете му.
— Ти си добро момче, Нед, не искам да се карате с Пол. Ти си най-добрият му приятел, каквото и да се е случило помежду ви. Но какво точно е станало? Да не би заради тая Джанет…
— Запитай Пол — отговори той с тих, горчив глас. Поклати нетърпеливо глава. — Сега трябва да бързам, майко. Вие с Опал имате ли нужда от моята помощ?
— Не, отбий се само да я видиш, докато още не е заспала. Може би ще бъде полезно да й поговориш. Тя винаги те е слушала.
Той поклати глава.
— Не, Опал също… — преглътна, — няма да иска да ме види.
Глава десета
СЧУПЕНИЯТ КЛЮЧ
1
Нед Бомонт се прибра в квартирата си. Пи кафе, пуши, изчете един вестник, едно списание и половин книга. От време на време спираше четенето и се разхождаше неспокойно из апартамента си. Звънецът на вратата му не позвъняваше. Телефонът му също не издаваше звук.
В осем часа сутринта се изкъпа, обръсна се и се преоблече. Поръча си закуска и я изяде.
В девет, часа отиде до телефона, набра номера на Джанет Хенри, попита за нея и каза:
— Добро утро… Да, чудесно, благодаря… Е, готови сме за фойерверките… Да… Ако баща ви е там, не е зле първо да го поставим в течение на цялата работа… Добре, но нито думица, докато не дойда… Щом успея. Тръгвам веднага… Добре. Ще се видим след няколко минути.
Стана от телефона, вторачен някъде в пространството, плесна шумно с ръце и потри длани. Устните под мустачките му бяха сурово стиснати, очите му приличаха на пламтящи кафяви точици. Отиде до гардероба и бързо си сложи палтото и шапката. Излезе от квартирата си, като си подсвиркваше през зъби „Загубено девойче“ и вървеше с широки крачки по улиците.
— Мис Хенри ме чака — съобщи той на прислужницата, която му отвори вратата на дома на Хенри.
Тя каза „Добре, сър“ и го заведе в една лъчезарна стая с ярки тапети, където сенаторът и дъщеря му закусваха.
Джанет Хенри скочи веднага, тръгна към него с протегнати ръце и развълнувано възкликна:
— Добро утро!
Сенаторът стана по-бавно, погледна дъщеря си с учудване, после подаде ръка на Бомонт и каза:
— Добро утро, мистър Бомонт. Много се радвам, че ви виждам. Няма ли да…
— Благодаря, не, закусих.
Джанет Хенри трепереше. От вълнение руменината се бе отцедила от кожата й, очите й бяха потъмнели, придавайки й вид на наркоманка.
— Трябва да ти кажем нещо, татко — заговори тя с напрегнат, пресеклив глас, — нещо, което… — обърна се внезапно към Нед Бомонт. — Кажете му! Кажете му!
Нед Бомонт я погледна изкосо, със сбърчени вежди, после погледна баща й право в очите. Сенаторът продължаваше да стои прав до мястото си на масата. Нед Бомонт започна:
— Имаме много солидни доказателства — включително и самопризнание, — че Пол Медвиг е убил вашия син.
Очите на сенатора се присвиха, той се подпря с длан на масата пред себе си.
— Какви са тези много солидни доказателства? — запита той.
— Е, сър, главното е, разбира се, самопризнанието. Пол Медвиг заявява, че вашият син го подгонил в оная вечер и посегнал да го удари с някакъв чепат кафяв бастун, ала когато Медвиг се помъчил да измъкне бастуна от ръцете на сина ви, случайно го ударил с него. Казва, че отнесъл бастуна и го изгорил, но вашата дъщеря… — Нед Бомонт кимна леко на Джанет Хенри — …заявява, че бастунът и досега си е на мястото.
— Така е — потвърди тя. — Става дума за бастуна, който майор Собридж ти донесе.
Лицето на сенатора беше бледо и твърдо като мрамор.
— Продължавайте — рече той.
Нед Бомонт махна с ръка.
— Е, сър, щом вашият син не е носил бастун, значи отпада твърдението, че е било случайност или самозащита. — Той повдигна рамене. — Вчера съобщих това на Фар. Той явно се страхува да поеме излишни рискове — нали знаете какъв е, — но според мен не му остава нищо друго освен да арестува Пол още днес.
Джанет Хенри гледаше намръщено Нед Бомонт, очевидно озадачена от нещо, понечи да заговори, но само стисна устни.
Сенаторът Хенри докосна устата си със салфетката, която все още държеше в лявата си ръка, хвърли я на масата и попита:
— А има ли… ъ-ъ… някакви други доказателства?
Отговорът на Нед Бомонт беше също въпрос, изречен небрежно:
— Това не е ли достатъчно?
— Но нали има и други? — обади се Джанет Хенри.