— Да, нещо в подкрепа на първото — каза Нед Бомонт пренебрежително и се обърна към сенатора: — Мога да ви дам повече подробности, но вече имате главното. То е достатъчно, нали?
— Напълно — отговори сенаторът и сложи ръка на челото си. — Трудно ми е да повярвам, но явно е така. Моля да ме извините за момент, мистър Бомонт, и — към дъщеря си — и ти, мила. Искам да бъда сам, да помисля, да свикна с… Не, не, останете тук. Аз ще се оттегля в стаята си. — Поклони се грациозно. — Моля ви да не си отивате, мистър Бомонт. Няма да се бавя… само за момент да… да свикна с мисълта, че този човек, с когото работех рамо до рамо, е убиецът на сина ми.
Той се поклони пак и излезе гордо изправен.
Нед Бомонт улови Джанет Хенри за ръката и попита с тих, напрегнат глас:
— Слушайте, да не го прихванат дяволите?
Тя го изгледа учудено.
— Например да търти да гони Пол? — обясни той. — Това не е желателно. Кой знае как може да свърши.
— Не знам — отговори тя.
Той направи нетърпелива гримаса.
— Не бива да допуснем това. Не може ли да се скрием някъде около изхода, за да го възпрем, ако се опита?
— Може. — В гласа й звучеше уплаха.
Тя го заведе в една малка стая, обърната към улицата, но притъмняла от дебелите пердета на прозорците. Вратата й беше на няколко крачки от портата. Застанаха притиснати един до друг в тъмната стаичка, до леко открехнатата врата. И двамата трепереха. Джанет Хенри се опита да прошепне нещо на Нед Бомонт, но той й изшътка да мълчи.
Не стояха дълго. По килима на коридора прошумяха тихи стъпки и сенаторът Хенри с шапка и палто забърза към пътната врата.
Нед Бомонт пристъпи напред и каза:
— Почакайте, сенаторе Хенри.
Сенаторът се обърна. Лицето му беше сурово и студено, очите му — властни.
— Моля да ме извините — каза той. — Трябва да изляза.
— Не бива — рече Нед Бомонт и прегради пътя на сенатора. — Само ще ни навлечете нови неприятности.
Джанет Хенри притича до баща си.
— Не отивай, татко — замоли се тя. — Послушай мистър Бомонт.
— Аз вече послушах мистър Бомонт — отвърна сенаторът. — Готов съм на драго сърце да го изслушам пак, ако иска да ми даде някакви допълнителни сведения. В противен случай ще го моля да ме извини. — Той се усмихна на Нед Бомонт. — Отивам да действам въз основа на това, което ми казахте.
Нед Бомонт го гледаше спокойно в очите.
— Според мен не бива да се срещате с него — настоя той.
Сенаторът изгледа Нед Бомонт високомерно.
— Но, татко… — подзе Джанет, ала той я спря с поглед.
Нед Бомонт се изкашля. По бузите му избиха червени петна. Той протегна бързо лявата си ръка и докосна десния джоб на палтото на сенатора.
Сенаторът Хенри се отдръпна възмутен.
Нед Бомонт кимна сякаш на себе си.
— Лошо — каза той сериозно и погледна Джанет Хенри. — Той има пистолет в джоба си.
— Татко — извика тя и сложи ръка на уста си.
Нед Бомонт сви устни.
— Слушайте — обърна се той към сенатора, — в никой случай няма да ви позволим да излезете оттук с пистолет в джоба.
— Не го пускай, Нед — замоли Джанет Хенри.
Очите на сенатора ги обгаряха с презрение.
— Струва ми се, че и двамата се самозабравяте — каза той. — Джанет, моля те, прибери се в стаята си.
Тя се върна неохотно две крачки, после се спря и кресна:
— Няма да се прибера! Няма да ти позволя да направиш това. Не го пускай, Нед.
Нед Бомонт облиза устни.
— Няма да го пусна — обеща той.
Сенаторът го погледна студено и улови дръжката на пътната врата.
— Вижте какво, сър — заговори той почтително. — Не искам да ви се меся, но не мога да ви позволя това. — Пусна ръката на сенатора, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оръфан, измачкан и изцапан сгънат лист. — От един месец вече съм специален следовател при окръжната прокуратура, ето назначението ми. — Подаде го на сенатора. — Доколкото ми е известно, досега не е отменявано, тъй че… — повдигна рамене — …не мога да ви позволя да извършите убийство.
Без да поглежда листа, сенаторът произнесе презрително:
— Вие се опитвате да спасите живота на вашия приятел-убиец.
— Знаете, че не е така.
Сенаторът се изправи.
— Достатъчно — каза той и натисна дръжката на вратата.
— Стъпите ли на тротоара с този пистолет в джоба, ще ви арестувам — предупреди Нед Бомонт.
— Ох, татко! — простена Джанет Хенри.
Сенаторът и Нед Бомонт стояха един срещу друг задъхани и се гледаха в очите. Пръв заговори сенаторът.
— Остави ни за няколко минути насаме, мила — обърна се той към дъщеря си. — Искам да кажа някои неща на мистър Бомонт.
Джанет погледна въпросително Нед Бомонт. Той кимна.