— Добре — отговори тя на баща си, — но при условие че няма да излезеш докато не се видим пак.
— Ще се видим — усмихна се той.
Двамата мъже я проследиха с очи, докато вървеше по коридора, свърна наляво, хвърли им поглед назад и изчезна зад една врата.
Сенаторът заговори печално:
— Боя се, че влияете лошо на дъщеря ми. Обикновено тя не е толкова… ъ-ъ… упорита.
Нед Бомонт се усмихна гузно, но не възрази.
— Откога е това? — запита сенаторът.
— Искате да кажете: откога се ровим в убийството? Лично аз само от ден-два. Дъщеря ви се занимава още от самото начало. Все мисли, че Пол го е извършил.
— Какво? — сенаторът остана със зяпнала уста.
— Винаги е смятала, че той го е извършил. Вие не знаехте ли това? Тя го мрази отдън душа… винаги го е мразила.
— Мрази ли го? — изпъшка сенаторът. — Боже мой, не може да бъде!
Нед Бомонт кимна и се усмихна озадачено на човека до вратата.
— Наистина ли не знаехте?
Сенаторът изпухтя шумно.
— Елате тук — каза той и го поведе към тъмната стая, където Нед Бомонт и Джанет Хенри се бяха крили. Докато Нед Бомонт затваряше вратата, сенаторът запали осветлението. После двамата застанаха един срещу друг.
— Искам да си поговорим като мъже, мистър Бомонт — подхвана сенаторът. — Мисля, че можем да забравим вашите… — той се усмихна — …служебни задължения, нали?
Нед Бомонт кимна.
— Разбира се. И Фар вероятно също ги е забравил.
— Именно. Слушайте, мистър Бомонт, аз не съм кръвожаден човек, но за нищо на света не мога да се примиря с мисълта, че убиецът на моя син е свободен и ненаказан, когато…
— Нали ви казах, че ще го арестуват. Не могат да оставят тази работа току-така. Доказателствата са неоспорими и всички знаят това.
Сенаторът пак се усмихна студено.
— Нека говорим като опитни политици. Нима разчитате да ме убедите, че има опасност Пол Медвиг да бъде наказан за нещо, което е извършил в този град?
— Да. С Пол е свършено. Всички му изменят. Единственото, което ги спира, е навикът им да скачат, когато плесне с камшика. Нужно им е малко време да съберат кураж.
Сенаторът Хенри се усмихна и поклати глава:
— Ще ми позволите ли да не се съглася с вас? И да ви изтъкна, че се занимавам с политика още преди вие да се родите?
— Не ще и дума.
— В такъв случай мога да ви уверя, че никога няма да могат да съберат нужния кураж, с колкото и време да разполагат. Пол е техен главатар и макар че са възможни временни бунтове, ще си остане техен главатар.
— Май няма да се разберем по тоя въпрос — отвърна Нед Бомонт. — С Пол е свършено. — Той се навъси. — А сега за пистолета. Не бива да си служите с него. По-добре ми го дайте. — Протегна ръка.
Сенаторът пъхна десница в джоба на палтото си. Нед Бомонт пристъпи към сенатора и го улови с лявата си ръка за китката:
— Дайте ми го.
Сенаторът го гледаше свирепо.
— Е, добре — каза Нед Бомонт, — щом не може другояче — и след кратка борба, при която прекатуриха един стол, взе от сенатора оръжието — старомоден револвер. Когато пъхаше револвера в един от задните си джобове, влезе Джанет Хенри с обезумял поглед и пребледняло лице.
— Какво става? — извика тя.
— Не иска да се вразуми — промърмори Нед Бомонт. — Наложи се да му иззема револвера.
Лицето на сенатора се гърчеше. С хрипкаво пъхтене той направи крачка към Нед Бомонт.
— Махай се от къщата ми — заповяда той.
— Няма да се махна — отвърна Нед Бомонт. Ъгълчетата на устните му потрепваха. Очите му пламтяха от гняв. Той се пресегна и дръпна Джанет Хенри грубо за ръката. — Седни и ме изслушай. Ти сама си го търсеше и сега се налага да изтърпиш. — Обърна се към сенатора:
— Имам да говоря много, затова не е зле и вие да седнете.
И Джанет, и баща й останаха прави. Тя гледаше Нед Бомонт с разширени от ужас очи, той — със суров, предпазлив поглед. Но лицата им бяха еднакво бледи.
Нед Бомонт се обърна към сенатора:
— Вие сте убили сина си.
Нищо не трепна по лицето на сенатора. Той не помръдна.
Няколко секунди Джанет Хенри стоя неподвижно като баща си. После на лицето й се появи изражение на неописуем ужас и тя съвсем бавно седна на пода. Не падна. Бавно прегъна колене и се отпусна на пода в седнало положение, наклонена надясно, подпряна о пода с дясната си ръка, обърнала ужасеното си лице към баща си и към Нед Бомонт.
Двамата мъже дори не я поглеждаха.
Нед Бомонт заговори отново на сенатора:
— Сега вие искате да убиете Пол, за да не може да каже, че сте убили сина си. Знаете, че можете да го убиете и да се измъкнете безнаказано като опитен джентълмен от старата школа, — ако успеете да разиграете пред света комедията, която току-що изиграхте пред нас. — Той се спря.