Сенаторът мълчеше. Нед Бомонт продължи:
— Знаете, че Пол ще престане да ви прикрива, ако го арестуват, понеже не иска Джанет да го смята за убиец на брат й. — Той се засмя горчиво. — Каква лоша шега сте му скроили! — Прокара пръсти през косата си. — А сега как са се развили нещата: когато Тейлър научил, че Пол целунал Джанет, изтичал подире му, като взел със себе си бастун и си сложил шапка, макар че това не било толкова важно. И след като вие сте разсъдили как може да се провалят плановете ви да бъдете преизбран…
Сенаторът го прекъсна с прегракнал гневен глас:
— Това са глупости! Аз няма да позволя дъщеря ми да бъде подлагана…
Нед Бомонт се изсмя грубо.
— Разбира се, че са глупости — каза той. — И това, че сте върнали вкъщи бастуна, с който сте го убили, и това, че сте си сложили шапката му, защото сте се завтекли гологлав, всичко е глупост, но глупост, която ще ви прикове на кръста.
Сенаторът попита с тих, презрителен глас:
— А самопризнанието на Пол?
Нед Бомонт се усмихна.
— Много просто — отвърна той. — Ето какво ще направим. Джанет, потърси го по телефона и го помоли да дойде веднага. Тогава ще му разкажем как баща ти тръгна да го гони с пистолет, да видим как ще реагира.
Джанет помръдна, но не стана от пода. Лицето й беше безстрастно.
— Това е смешно — каза баща й. — Няма да направим нищо подобно.
— Телефонирай му, Джанет — заповяда Нед Бомонт властно.
Тя се изправи на крака и без да обръща внимание на вика на сенатора: „Джанет!“, тръгна към вратата. Тогава сенаторът промени тона.
— Чакай, мила — каза той и се обърна към Нед Бомонт: — Искам да поговоря насаме с вас.
— Добре — съгласи се Нед Бомонт и погледна момичето, спряло се нерешително на вратата.
Но преди да успее да проговори, тя каза упорито:
— Искам да чуя какво ще си кажете. Имам право на това.
Той кимна, погледна баща й и рече:
— Вярно, има право.
— Джанет, скъпа — заговори сенаторът, аз се мъча да те пощадя. Аз…
— Не желая да ме щадиш — възрази тя с тих, безжизнен глас. — Искам да зная всичко.
Сенаторът разпери длани в знак на безсилие.
— Тогава няма да кажа нищо.
— Телефонирай на Пол, Джанет — рече Нед Бомонт.
Но преди тя да успее да помръдне, сенаторът проговори:
— Недейте. Поставяте ме в затруднение, но… — Той извади кърпа и обърса ръцете си. — Ще ви разкажа точно какво се случи, а после ще ви поискам една услуга, която, мисля, не можете да ми откажете. Обаче… — Той се спря и погледна дъщеря си. — Е, щом искаш да чуеш, влез, мила, и затвори вратата.
Тя затвори вратата и седна на един стол до нея, наведена напред, вцепенена, с напрегнато лице.
Сенаторът сложи ръце зад гърба си, продължавайки да държи кърпичката, и като гледаше Нед Бомонт без враждебност, заговори:
— Нея вечер се завтекох подир Тейлър, понеже не исках да развалям приятелството си с Пол заради избухливостта на сина ми. Настигнах ги на Китайска улица. Пол вече беше измъкнал бастуна от ръцете му. Те се караха ожесточено, по-право Тейлър даваше тон. Помолих Пол да ни остави сами, сам да се оправя със сина си. Той се подчини, като ми даде бастуна. Тогава Тейлър ми заговори така, както никой син няма право да говори на баща си, и се опита да ме изблъска, за да подгони Пол отново. Не зная как точно стана това… ударът… но така или иначе стана, Тейлър падна и разби главата си в бордюра. Тогава Пол се върна обратно — не беше се отдалечил много — и разбрахме, че Тейлър е умрял моментално. Пол настоя да го оставим там и да не признаваме съучастието си в смъртта му. Каза, че това неминуемо ще предизвика неприятен скандал, който ще компрометира предстоящата предизборна кампания и… хм… успя да ме убеди. Той именно взе шапката на Тейлър и ми я сложи на главата: аз бях изскочил от къщи гологлав. Увери ме, че ще прекратим полицейското следствие, ако то ни застраши отблизо. По-късно, по-точно миналата седмица, когато се разтревожих от слуховете, че уж той убил Тейлър, отидох при него и му предложих да направим пълни самопризнания. Той се изсмя на опасенията ми и ме увери, че е в състояние да се погрижи сам за себе си. — Сенаторът измъкна ръцете си иззад гърба, обърса лицето си с кърпа и заключи: — Ето така се развиха нещата.
— И си го оставил да лежи в такова положение там, на улицата! — извика дъщеря му със задавен глас.
Той трепна, но не отговори нищо. След кратко мълчание Нед Бомонт каза:
— Същинска предизборна реч… украсена дори с мъничко истина. — Той направи гримаса. — Щяхте да ни искате някаква услуга.
Сенаторът сведе очи към пода, после ги вдигна отново към Нед Бомонт.