— Но само вие трябва да я чуете.
— Не може — каза Нед Бомонт.
— Прости ми, мила — обърна се сенаторът към дъщеря си, а после към Нед Бомонт: — Аз ви казах истината, но напълно съзнавам в какво положение се намирам. Услугата, която ви искам, е да върнете револвера ми и да ме оставите пет минути… една минута… сам в тази стая.
— Не може — повтори Нед Бомонт. Сенаторът се олюля, притиснал до гърдите си ръка, от която висеше кърпичката.
— Ще си понесете заслуженото — каза Нед Бомонт.
2
Нед Бомонт изпрати до пътната врата Фар, белокосата му стенографка, двама полицейски служители и сенатора.
— Няма ли да дойдеш? — попита Фар.
— Не, но ще се видим.
Фар раздруса възторжено ръката му.
— Дано да бъде по-скоро. Отбивай се по-често, Нед — каза той. — Ти ми правиш номера, но не ти се сърдя, като виждам какво излиза от тях.
Нед Бомонт му се усмихна, кимна на детективите, които също му кимнаха, поклони се на стенографката и затвори вратата. Изкачи се по стълбата до стаята с белите стени, където беше пианото. Когато влезе, Джанет Хенри стана от канапето с извита облегалка.
— Отидоха си — каза той с преднамерено сух глас.
— Какво… какво стана?
— Взеха от него почти пълни самопризнания… повече подробности, отколкото даде на нас.
— Ще ми кажеш ли истината?
— Да — обеща той.
— Какво… — Тя се спря. — Какво ще му направят, Нед?
— Вероятно нищо особено. Възрастта, неговата известност и някои други неща ще му помогнат. Сигурно ще го осъдят за непредумишлено убийство, а после ще отложат изпълнението на присъдата или ще я отменят.
— Смяташ ли, че е било случайност?
Нед Бомонт поклати глава. Очите му бяха студени. Той каза рязко:
— Изглежда е побеснял при мисълта, че неговият син проваля шансовете му да бъде преизбран, и го е ударил.
Тя не възрази. Кършейки пръсти, зададе следващия си въпрос със затруднение:
— Щеше ли… щеше ли да… да застреля Пол?
— Като нищо. Можеше да се отърве, представяйки се като стар човек, който отмъщава за смърт, за която законът не може да отмъсти. Знаеше, че Пол няма да си държи езика зад зъбите, ако бъде арестуван. Пол мълчеше от същите съображения, поради които подкрепяше баща ти за преизбиране: понеже те обичаше. Не можеше да те спечели, ако потвърдеше, че е убил брат ти. Не го интересуваше какво мислят другите, ала не знаеше, че и ти го смяташ за убиец. Ако знаеше, лесно щеше да докаже невинността си.
Тя поклати тъжно глава.
— Аз го мразех. Бях несправедлива към него, но продължавам да го мразя. — Тя изхълца. — Защо става така, Нед?
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Не ми задавай гатанки.
— А ти — каза тя — ме подлъга, измами ме и стовари всичко на главата ми, а въпреки това не те мразя.
— Пак гатанки — рече той.
— Откога, Нед — запита тя, — откога знаеш… знаеш за баща ми?
— Не мога да ти отговоря. Това отдавна се въртеше в подсъзнанието ми. Като че само така можех да си обясня глупостта на Пол, защото ако бе убил Тейлър, щеше отдавна да ми го каже. Нямаше причина да го крие от мен. Ала имаше причина да крие престъплението на баща ти. Знаеше, че не храня симпатии към баща ти. Аз достатъчно ясно давах да се разбере това. Смяташе, че съм способен да забия нож в гърба на твоя баща. А беше уверен, че не съм в състояние да забия в неговия гръб. Затова, когато му заявих, че възнамерявам да разясня убийството независимо от твърденията му, той ми направи онова лъжливо самопризнание, за да ме възпре.
— А защо ти не хранеше симпатии към баща ми? — запита тя.
— Защото — отговори той разпалено — не обичам сводници.
Лицето й почервеня, погледът й се смути. Тя попита с дрезгав, задавен глас:
— И мен ли не харесваш, понеже…?
Той не каза нищо.
Тя прехапа устни и кресна:
— Отговори!
— Ти си друга — рече той, — само че не си за Пол, много см играеш с него. И ти, и баща ти бяхте отрова за него. Аз се опитах да му втълпя това. Опитвах се да му втълпя, че и ти, и баща ти го смятате за някакво низше същество, с което можете да се отнасяте както си искате. Опитах се да му втълпя, че баща ти е свикнал цял живот да печели без особен труд и че ако го поставят натясно, или ще се обърка, или ще се увълчи. Само че Пол беше влюбен в теб, затова… — Нед Бомонт стисна зъби и отиде до пианото.
— Ти ме презираш — каза тя с тих, твърд глас. — Смяташ ме за развратница.
— Не те презирам — отвърна той раздразнено, без да се обръща към нея. — Каквото си направила, платила си за него, а и на теб са ти платили… Това се отнася до всички ни.
Настъпи мълчание, най-сетне тя заговори: