— Сега ти и Пол пак ще бъдете приятели.
Той се извърна рязко от пианото, като че искаше да се отърси от нещо, и погледна ръчния си часовник.
— А сега трябва да се сбогуваме.
В очите й блесна уплаха.
— Отиваш ли си?
Той кимна.
— Ще успея да хвана влака в четири и половина.
— Завинаги ли си отиваш?
— Ако не ме повикат за някое от тия дела, но мисля, че лесно ще се отърва.
Тя протегна поривисто ръце:
— Вземи ме със себе си.
Той замига срещу нея.
— Наистина ли искаш да се махнеш? Или просто изпадаш в истерия? — запита той. Лицето му беше пурпурночервено. Преди тя да успее да проговори, добави: — Впрочем няма значение. Ще те взема, щом искаш да се махнеш. — Намръщи се. — Но всичко тук… — махна с ръка и посочи къщата — …кой ще се грижи за това?
— Не ме интересува — каза тя горчиво. — Нашите кредитори ще се погрижат.
— Трябва да помислиш и за нещо друго — произнесе той бавно. — Всички ще кажат, че си изоставила баща си, когато е изпаднал в беда.
— Изоставям го — заяви тя — и нека да кажат това. Не ме интересува какво говорят хората… ако ме вземеш със себе си. — Тя изхлипа. — Нямаше да постъпя така, ако той не беше избягал, ако не го беше оставил да лежи сам в оная тъмна улица.
— Остави това сега — каза рязко Нед Бомонт. — Ако ще тръгваш, стягай си багажа. Вземи само това, което се побира в два куфара. За останалото по-късно можем да пратим някого.
Тя се засмя пискливо, неестествено и избяга от стаята. Нед Бомонт запали пура, седна до пианото и свири до завръщането й. Тя дойде с черна шапка, черно манто и два куфара в ръце.
3
Тръгнаха с такси към квартирата му. Почти из целия път мълчаха. По едно време тя заговори внезапно:
— В оня сън… не ти казах… ключът беше стъклен и се счупи в ръцете ни точно когато отваряхме вратата, защото заяде в бравата и трябваше да я насилим.
Той я погледна изкосо и запита:
— Е, и?
Тя потръпна.
— Не успяхме да заключим змиите, те излязоха и се нахвърлиха върху нас, аз изпищях и се събудих.
— Това е било само сън — каза той. — Забрави го. — Усмихна се тъжно. — А в моя сън… ти хвърли обратно пъстървата ми.
Таксито спря пред жилището. Качиха се в апартамента. Тя предложила му помогне да стегне багажа си, но той отвърна:
— Не, сам ще се оправя. Седни и си почивай. Имаме един час до тръгването на влака.
Тя се настани на едно от червените му кресла.
— Къде отиваш… отиваме? — попита тя плахо.
— Като начало в Ню Йорк.
Нед Бомонт бе успял да приготви само един куфар, когато на вратата се позвъни.
— По-добре върви в спалнята — каза той и пренесе куфарите й там. Когато излезе, затвори междинната врата.
Отиде до външната врата и я отвори. Пол Медвиг заговори:
— Дойдох да ти кажа, че се оказа прав, чак сега разбрах това.
— Но снощи ти не дойде.
— Да, защото тогава не знаех. Прибрах се веднага, след като ти си отиде.
— Влез — кимна му Нед Бомонт и се дръпна от вратата.
Медвиг влезе във всекидневната и веднага забеляза куфарите, но известно време оглежда стаята, преди да запита:
— Заминаваш ли?
— Да.
Медвиг се отпусна уморено на креслото, на което бе седяла Джанет Хенри. Лицето му изглеждаше състарено.
— Как е Опал? — запита Нед Бомонт.
— Добре е, горката. Сега ще се оправи.
— Ти си виновен за това.
— Зная, Нед. Ей богу, зная. — Медвиг изпъна крака и се загледа в обувките си. — Не мисли, че се гордея със себе си. — Помълча и добави: — Струва ми се… сигурен съм, че Опал ще се радва да те види, преди да заминеш.
— Предай на нея и майка си „сбогом“ от мое име: Аз тръгвам с влака в четири и половина.
Медвиг вдигна сините си очи, помрачени от мъка.
— Разбира се, имаш право, Нед — каза той дрезгаво — хм… бога ми, ти си прав! — Загледа се пак в обувките си.
— А какво ще стане с не твърде верните ти помагачи? — запита Нед Бомонт. — Ще ги строиш ли? Или вече са се строили?
— Фар и останалите мерзавци ли?
— Ъхъ.
— Ще им дам урок — Медвиг говореше решително, но в гласа му нямаше ентусиазъм. Той не откъсваше очи от обувките си. — Цели четири години ще ми струва всичко, но мога да използвам това време за „почистване на къщата“ и създаване на здрава организация.
Нед Бомонт повдигна вежди.
— За да ги биеш на урните, а?
— Да ги бия ли? Не, това е малко, ще ги вдигна във въздуха! Шед е мъртъв. Ще оставя бандата му да вилнее още четири години. Между тях няма нито един способен да ми създаде грижи. Следващия път градът ще бъде отново в мои ръце, а дотогава ще съм „почистил къщата“.
— Но ти би могъл да победиш сега — подхвърли Нед Бомонт.