Нед Бомонт каза „Благодаря“ и погледна чернокожата на вратата.
— Мис Опал заръча да дойдете веднага — съобщи тя.
9
Стаята на Опал Медвиг беше предимно в сини тонове. Самата тя в синьосребриста роба се бе облегнала на повдигнатите възглавници в леглото си, когато Нед Бомонт влезе. И тя като баща си и баба си беше длъгнеста, със сини очи, сурови черти и светлорозова кожа, все още детски нежна. В момента очите й бяха зачервени.
Тя пусна филийка препечен хляб на таблата в скута си, протегна ръка на Нед Бомонт, усмивката й откри нейните здрави бели зъби и каза: „Здравей, Нед!“ Гласът й трепереше.
Той не стисна ръката й, а само я плесна леко по обратната страна, рече: „Здравей, Ножичке“ и седна в долната част на леглото. Кръстоса дългите си крака и извади от джоба си пура. — Ще те боли ли главата от пушека?
— О, недей — отговори тя.
Той кимна сякаш на себе си, прибра пурата в джоба си и престана да си придава нехаен вид. Изви се на леглото, за да я вижда по-добре. Очите му бяха навлажнени от съчувствие. Гласът му звучеше дрезгаво.
— Зная, малката, че е тежка.
Тя го изгледа с детински невинни очи.
— Не, всъщност главоболието почти ми мина, а не беше толкова страшно. — Гласът й вече не трепереше.
Той й се усмихна със стиснати устни и запита:
— Значи вече съм външен човек?
Между веждите й се образува лека бръчка.
— Не те разбирам, Нед.
Със сурови очи и уста той отговори:
— Имам предвид Тейлър.
Макар че таблата се разклати леко на коленете й, нищо в нейното лице не се промени. Тя каза:
— Да, но… нали знаеш… не съм го виждала от месеци, откакто татко направи…
Нед Бомонт се вдигна рязко. Подхвърли през рамо: „Добре“ и тръгна към вратата.
Момичето в леглото мълчеше.
Той излезе от стаята и се спусна по стълбите.
Пол Медвиг, който обличаше палтото си във вестибюла, каза:
— Трябва да прескоча до кантората да уредя ония договори за канализацията. Ако искаш, ще те сваля пред службата на Фар.
Нед Бомонт отговори: „Отлично“, но в този момент от горния етаж долетя гласът на Опал: „Нед, хей, Нед!“
— Идвам — подвикна той, после се обърна към Медвиг: — Не ме чакай, ако бързаш.
Медвиг погледна часовника си.
— Трябва да бягам. Ще се видим ли довечера в клуба?
— Ъхъ — промърмори Нед Бомонт и се качи обратно на горния етаж.
Опал бе свалила таблата в долния край на леглото.
— Затвори вратата — каза тя.
Когато той затвори вратата, тя се отдръпна навътре в леглото, за да му направи място до себе си. После запита:
— Защо се държиш така?
— Не биваше да ме лъжеш — отвърна той сериозно, като седна.
— Но, Нед! — Сините й очи се взряха проницателно в кестенявите очи на Нед.
— Кога за последен път видя Тейлър? — попита той.
— Искаш да знаеш кога съм говорила с него ли? — И лицето, и гласът й бяха искрени. — Преди няколко седмици и…
Нед Бомонт се изправи внезапно. Вървейки към вратата, подхвърли през рамо: „Добре“.
Тя почака да му остане една крачка до вратата и чак тогава извика:
— О, Нед, не бъди така жесток с мен!
Той се обърна бавно с безизразно лице.
— Не сме ли вече приятели? — попита тя.
— Разбира се, че да — отговори той веднага, вяло, — но мъчително е да си спомняме това, когато се лъжем взаимно.
Опал Медвиг се изви настрана в леглото, опря буза о най-горната възглавница и се разплака. Не издаваше никакъв звук. Сълзите й капеха на възглавницата и образуваха Там сивкаво петно.
Нед Бомонт се върна при леглото, седна Отново до нея и премести главата й от възглавницата върху рамото си.
Няколко минути тя плака така беззвучно. После оттам, където устата й беше притисната о палтото му, дойдоха приглушени думи:
— Ти… знаеше ли, че се срещам с него?
— Да.
Тя се изправи разтревожена.
— А татко знаеше ли?
— Мисля, че не. Не съм сигурен.
Тя отново отпусна глава на рамото му така, че следващите й думи едва се чуха:
— Ох, Нед, аз бях с него вчера следобед, целия следобед!
Той я притисна по-силно към себе си, но не каза нищо.
След още една пауза тя попита:
— Кой… кой според тебе може да го е направил? Той трепна.
Внезапно тя вдигна глава. Сега у нея нямаше никаква слабост.
— Знаеш ли, Нед?
Той се поколеба, облиза устни, смънка:
— Мисля, че зная.
— Кой? — запита тя разпалено.
Той пак се поколеба, отбягвайки очите й, после бавно й зададе въпрос:
— Ще обещаеш ли да пазиш тайна, докато му дойде времето?
— Да — отговори тя бързо, но когато той понечи да заговори, спря го, като сграбчи с двете си ръце по-близкото му до нея рамо. — Почакай. Няма да обещая, докато ти не ми обещаеш, че те няма да се отърват, че ще бъдат заловени и наказани.