- Аз съм много неща, но не мисля, че „късметлийка“ е едно от тях.
- Жива си, Мер - казва той рязко и се отдръпва. - Това е повече, отколкото мнозина могат да кажат. - Погледът му ме връща обратно в Нарси, когато казах на брат си, че не се доверявам на думата му Дълбоко в сърцето си знам, че все още не му вярвам.
- Съжалявам - промърморвам бързо. Разбира се, знам, че други са загинали заради каузата и заради мен. Но аз също умрях. Мер от Подпорите умря в деня, когато падна върху щит от мълнии. Марийна, изгубената Сребърна принцеса, умря в Купата на костите. И не знам какво ново момиче отвори очи в Подземния влак. Знам само коя беше тя и какво изгуби, и тежестта на това знание е почти смазваща.
- Ще ми кажеш ли къде отиваме, или това е поредната тайна? - опитвам се да прикрия горчивината в гласа си, но се провалям катастрофално.
Килорн е достатъчно любезен да я пренебрегне и се обляга на вратата.
- Тръгнахме от Нарси преди пет часа и сме се отправили на североизток. Честно, това е всичко, което знам.
- И това не те притеснява изобщо?
Той само свива рамене:
- Какво те кара да мислиш, че висшестоящите ми имат доверие или че имат доверие на теб, като стана въпрос? Знаеш по-добре от всеки колко лекомислени бяхме и високата цена, която платихме. - Отново чувствам как ме парва споменът. - Сама каза, че не можеш да имаш доверие дори на Шейд. Съмнявам се, че скоро някой ще споделя тайни.
Острият коментар не ми причинява толкова силна болка, колкото очаквах.
- Как е той?
Килорн тръсва глава, посочва нататък към коридора.
- Фарли организира хубав малък медицински пункт за ранените. Той е в по-добро състояние от другите. Ругае много, но определено е по-добре - зелените му очи потъмняват леко и той извръща поглед. - Кракът му...
Поемам си сепнато дъх:
- Инфектиран ли е? - у дома, в Подпорите, инфекцията беше по-ужасна от отсечена ръка. Нямахме кой знае колко лекарства и настъпеше ли отравяне на кръвта, единственото, което можеше да се направи, беше да сечеш отново и отново, като се надяваш да избегнеш треската и почернелите вени.
За мое облекчение Килорн поклаща глава:
- Не, Фарли му даде достатъчна доза, а Сребърните се бият с чисти куршуми. Така че това е великодушно от тяхна страна - той се засмива мрачно, като очаква да се присъединя към него. Вместо това потрепервам. Въздухът тук долу е толкова студен. - Но определено ще куца известно време.
- Ще ме заведеш ли при него, или трябва сама да намеря пътя?
С нов мрачен смях той протяга ръка. За моя изненада откривам, че имам нужда от подкрепата му, за да ми помага да ходя. Нарси и Купата на костите със сигурност са взели своето.
Подводница. Така Килорн нарича странната подводна лодка. И двамата не проумяваме как тя успява да остане под океана, макар да съм сигурна, че Кал ще го разгадае. Той е следващият в списъка ми. Ще го намеря, след като се уверя, че брат ми още диша. Спомням си, че Кал беше почти в безсъзнание, когато избягахме, точно като мен. Но предполагам, че Фарли едва ли ще го настани в медицинския пункт, не и при положение че навсякъде наоколо е пълно с ранени членове на Гвардията. Между тях има твърде много омраза, а никой не иска адът да се отприщва в запечатан метален цилиндър.
Писъкът на баншито още звънти в главата ми - приглушен вой, на който се опитвам да не обръщам внимание. А с всяка стъпка усещам нови болки и натъртвания. Килорн следи всяко мое трепване и забавя темпото, позволява ми да се облегна на ръката му Не обръща внимание на собствените си рани - дълбоки порязвания, скрити под поредните нови превръзки. Винаги е имал мазолести ръце, натъртени и порязани от риболовни кукички и въжета, но те бяха познати рани. Те означаваха, че е в безопасност, работещ, освободен от военна повинност. Ако не беше мъртвият рибар, малките белези щяха да са единствената му грижа.
Някога тази мисъл щеше да ме натъжи. Сега изпитвам единствено гняв.
Главният коридор на подводницата е дълъг, но тесен, разделен от няколко метални врати с дебели панти и херметични печати. За да изолират отделните участъци, ако се наложи, да попречат на целия плавателен съд да се наводни и да потъне. Но вратите не ми вдъхват ни най-малко спокойствие. Не мога да спра да си представям как умирам на дъното на океана, заключена във воден ковчег. Дори Килорн - момче, израсло по водата, изглежда неспокоен. Мъждивите лампи, монтирани в тавана, хвърлят странни, режещи сенки по лицето му и го правят да изглежда стар и изпит.