Досега би трябвало вече да съм си научила урока и да не лъжа. Но една лъжа е това, от което те имат нужда, за да продължат, и ако моята измама спаси дори един от тях, си струва да платя с душата си.
Двадесет и шеста глава
Слепите камери могат да ни предпазят само за определено време - и това време очевидно изтекло. Започва с експлозии назад в коридора. Чувам как Кета крещи при всеки взрив, изплашена от това, което е причинила и което продължава да причинява на плът и кости. Всеки накъсан вик разтърсва като шокова вълна килийния блок и кара и без друго мудните новокръвни да застиват неподвижно.
- Продължавайте да се движите! - излайва Фарли. Маниакалната й енергия е изчезнала, заместена от сурово властно държание. - Следвайте Ейда, следвайте Ейда! - подкарва ги като овце, буквално дърпа някои от тях нагоре по стълбите. Шейд е по-услужлив, прехвърля със скок най-старите и болните нагоре от най-ниските нива, макар че това обърква повечето от тях. Килорн ги пази да не се препънат и да паднат от покрития пасаж, дългите му крайници се оказват от полза.
Ейда размахва ръце, насочва новокръвните към вратата до себе си. Отгоре има голямо, черно С.
- С мен - крещи тя. Очите й пробягват по всичко и всички, докато брои. Налага се да побутна към нея много от тях, макар че те са необяснимо привлечени към мен. Поне малкото момиче схваща посланието. Приближава се с несигурно щапукащи крачки до Ейда и се вкопчва в крака й, опитва се да се скрие от пума. Всичко отеква ужасно в блока, преобразено в подобие на животински вой от бетонните стени и металната облицовка. После отекват пистолетни изстрели, последвани от непогрешимия смях на Никс. Но той няма да се смее дълго, ако това нападение продължи.
Сега идва частта, от която се ужасявам най-мнош - частта, срешу която най-упорито се съпротивлявах. Но Кал беше ясен - трябва да се разделим. Да покрием по-шлям терен, да освободим повече затворници и най-важното - да ги измъкнем благополучно. Така че тръгвам през множеството от новокръвни, борейки се с прилива, с Камерън до себе си. Тя мята ключа през рамо и Килорн го улавя сръчно. Гледа ни как тръгваме, без да смее да мигне. Това може да е последният път, в който ме вижда, и двамата го знаем.
Кал ме следва отзад. Чувствам топлината му от метри разстояние. Той изгаря свързващия пасаж зад нас, оставя го да се стопи, отрязва ни от другите. Когато стигаме отсрещната врата - онази, означена с надпис „КОМАНДВАНЕ“, Камерън се залавя с електрическото табло. Не мога да направя нищо, освен да се взирам, хвърляйки погледи между Килорн и брат си, докато запаметявам лицата им. Кета, Никс и Дармиън изтичват обратно в килийния блок, отдалечават се със спринт от ожесточеното нападение, което вече не могат да удържат. След тях политат куршуми, отскачагци със звън от метала и от плътта на Никс. Отново светът забавя ход и ми се иска да спре напълно. Иска ми се Джон да беше тук, да ми каже как да постъпя, да ме увери, че съм направила правилните избори. Да ми каже кой ще умре.
Еореща, почти изгаряща ръка улавя бузата ми и насила ме отдръпва от останалите.
- Съсредоточи се - казва Кал, взрян настойчиво в очите ми. - Мер, точно сега ще трябва да ги забравиш. Довери се на това, което правиш.
Едва мога да кимна. Едва успявам да проговоря:
-Да.
Зад нас килийният блок се опразва. Пред нас превключвателят пуска искри. Вратата се плъзва и се отваря.
Кал бутва и двама ни през нея и аз се приземявам тежко върху друг настлан с плочки под.
Тялото ми реагира, преди умът да успее, и мълниите заискряват и оживяват навсякъде около мен. Разбиват мислите ми за Килорн и Шейд, докато всичко, което остава, са командният център от другата страна на коридора и това, което трябва да направя.
Точно както каза Камерън, мястото е триъгълно помещение от непробиваемо, вълнисто диамантено стъкло, пълно с контролни табла, екрани за наблюдение, шестима суетящи се войници и същите метални врати като килиите. Общо три - по една, вградена във всяка стена. Затичвам към първата, очаквам да се отвори, очаквам войниците от командването вътре да се представят на висотата на положението. За моя изненада те остават по столовете и наблюдателниците си, гледат ме с широко разтворени, изплашени очи. Стоварвам юмрук по вратата, наслаждавам се на болката, която се стрелва през ръката ми.