- Отворете! - крещя, сякаш с това мога да постигна нещо. Вместо това войникът най-близо до мен трепва и отскача назад от стената. Той също носи капитанска нашивка.
- Недейте! - нарежда, протегнал ръка да спре останалите офицери.
Над нас запищява сирена.
- Щом така искат - промърморва Кал и се отправя към другата врата.
Един трясък ме кара да подскоча и когато се обръщам, виждам как големи гранитни блокове се плъзват и се наместват, заменят металната врата, през която току-що минахме. Камерън се ухилва самодоволно към контролното табло, дори го потупва любящо.
- Това би трябвало да ни откупи няколко минути - изправя се на крака, коленете й изпукват. Изражението й става кисело при вида на командния център. - Проклетите глупаци са уплашени - изръмжава тя и прави много груб жест с ръка, по-прилягащ за уличките на Подпорите. - Можем ли да ги достигнем през стъклото?
В отговор насочвам поглед към екраните за наблюдение. Те експлодират в бърза последователност, обсипват войниците с дъжд от искри и счупени стъкла. Сирената издава нисък, писклив вой, после спира рязко. Всяко парче метал в командното помещение пулсира от електричество, цвърти като пържещи се яйца в тиган и кара войниците да се скупчат в центъра на стаята. Един от тях рухва, стиснал главата си с жест, който сега разпознавам. Тялото му се люлее в такт със свития юмрук на Камерън, бори се с прииждащи вълни от задушаваща способност. Кръв капе от ушите, носа и устата му. Не след дълго той се дави с нея.
- Камерън! - излайва Кал, но тя се прави, че не го чува.
- Джулиан Джакос! - изкрегцявам, блъскам отново по стъклото. - Сара Сконос! Къде са те?
Още един войник се свлича и надава вой.
- Камерън!
Тя не показва признаци, че ще спре. Не че би трябвало. Тези хора са я хвърлили в затвора, изтезавали са я, принуждавали са я да гладува, и щяха да я убият. Има право да им отмъсти.
Собствената ми мълния се усилва, подскача в стъклената кабина и кара войниците да се скрият от пурпурно-белия й гняв. Всяка мълния пращи и се раздвоява, избухва все по-близо и по-близо до плътта им.
- Мер, спри... - продължава да крещи Кал, но аз едва го чувам.
- Джулиан Джакос! Сара Ско...
Капитанът, който сега се мъчи да прекоси пода, се хвърля към една стена пред мен.
- Блок Г! - изкрегцява той, плясва с длан по стъклото на няколко сантиметра от лицето
ми. - В Блок Г са! През онази врата!
- Стига, хайде! - изръмжава Кал. В командното помещение очите на капитана бързо се стрелват към своя повален от власт принц.
Камерън се засмива високо и ясно:
- Искаш да ги оставиш живи? Знаеш ли какво ни причиниха? На всички тук, включително твоите Сребърни?
- Моля ви, моля ви, ние изпълнявахме заповеди, заповедите на краля... - умолява капитанът, снишавайки се, за да избегне нова описваща дъга мълния. Зад него втората жертва на Камерън се присвива, поддава се на заглушаването. По миглите му са увиснали кристални капки от сълзи. - Ваше Височество, моля за милост, Вашата милост...
Сещам се за момиченцето в килиите. Очите му бяха кръвясали и можех да напипам ребрата му през дрехите. Сещам се за Гиза и осакатената й ръка. Окървавеното бебе в Темплин. Невинни деца. Помислям си за всичко, което ми се случи след онова съдбовно лято, когато един мъртъв рибар сложи началото на всички тези беди. Не, вината не беше негова. А тяхна. На техните закони, тяхната задължителна военна служба, гибелта, подготвена от тях за всеки един от нас. Те направиха това. Те сами си навлякоха този край. Дори сега, когато ги погубваме ние с Камерън, те молят за милостта на Кал. Умоляват един Сребърен крал и заплюват Алените кралици.
Виждам принца през вълнистото стъкло. То разкривява лицето му и той прилича толкова много на Мейвън.
- Мер - прошепва Кал, макар и съвсем тихо.
Но неговите шепоти не могат да ме спрат сега. Чувствам в себе си нещо ново, познато, но странно. Сила, която идва не от кръвта, а от избора. От тази, в която съм се превърнала, а не от тази, която съм по рождение. Извръщам се от разкривения образ на Кал. Знам, че изглеждам също толкова изкривена.
Оголвам зъби в свирепа гримаса.
- Мълнията няма милост.
Веднъж гледах как братята ми горят мравки с парче стъкло. Това е подобно - и по-ужасно.
Макар че индивидуално запечатаните килийни блокове правят бягството на затворниците трудно, почти невъзможно, те правят също и комуникацията между пазачите много по-трудна. Объркването върши също толкова сполучлива работа както мълнията или пламъка. На пазачите никак не им се иска да напускат постовете си, особено след като се носят слухове, че кралят е наблизо, и откриваме четирима неспокойни магнитрони да спорят в Блок Г.