- Чухте сирената, нещо не е наред...
- Вероятно учение, демонстрация за малкия крал...
- Не мога да се свържа с командването по радиото.
- Чухте ги преди, има проблем с камерите, радиостанциите също излизат от строя. Може би кралицата отново бьрника нещо, проклетата вещица.
Пронизвам с мълния един от тях, за да привлека вниманието им.
- Сбъркали сте вещицата.
Преди металният свързващ пасаж да може да пропадне под мен, аз се вкопчвам в решетките отляво на вратата, държа се здраво. Кал отива отдясно, решетките почервеняват под пламтящото му докосване и направо се стопяват Камерън остава на прага - с лек слой от пот по челото, но не показва признаци, че ще забави темпото. Един от магнитроните се прекатурва от своята отдръпваща се наблюдателница, държи се за главата, докато пада в продължение на три нива към бетонния под. Ударът го зашеметява. Останаха двама.
Градушка от назъбен метал се понася с писък към мен, всяко парче е като миниатюрен кинжал, предназначен да убива. Преди да успеят, се пускам, плъзгам се надолу по решетките, докато краката ми докосват леката издатина на килията отдолу.
- Кал, малко помощ! - изкрегцявам и избягвам нов взрив. Отговарям му със собствена експлозия, но магнитронът се навежда, пристъпва в нещо, което би трябвало да е само въздух. Вместо това металът му се движи заедно с него, позволява му привидно да побегне през открития атриум.
За мое разочарование Кал ме пренебрегва и изтръгва разтопената решетка на килията. По гърба му стърчат шипове от пламък: защитава се от всяко оръжие, което другият магнитрон може да запрати по него. Едва го различавам през вихрегция се огън, но виждам достатъчно. Той е ужасно разгневен и не е загадка защо. Мрази ме, защото убивам тези Сребърни; защото правя това, което той не може. Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който Кал, воинът, ще се бои да действа. Сега той се съсредоточава върху задачата да отвори възможно най-мнош килии, пренебрегва молбите ми за помощ принуждава ме да се боря сама.
- Камерън, пусни го! - изкрегцявам, хвърлям поглед нагоре към неочакваната си съюзница.
- С удоволствие - изръмжава тя и изпъва ръка към магнитрона, който ме напада. Той се препъва, но не пада. Тя отслабва.
Забьрзвам покрай килиите, пръстите на краката ми почти се хлъзгат, пръстите на ръцете ми се напрягат с всяка изминала секунда. Аз съм добра в тичането, не в катеренето и почти не мога да се бия по този начин. Почти. Остър, ромбоиден бръснач одрасква бузата ми, отваря рана през лицето ми. Друг порязва дланта ми. Когато сграбчвам следващата решетка, хватката ми е слаба, хлъзга се през собствената ми кръв. Е[рез последните шест-седем фута падам, приземявам се тежко в недрата на килийния блок. За секунда не мога да дишам и когато отварям очи, виждам гигантски шип да профучава край главата ми. Ефетъркулвам се, избягвам смъртоносния удар. Еюсипват се втори и трети и трябва да се придвижвам на зигзаг по пода, за да остана жива.
- Кал! - изкрегцявам отново повече ядосана, отколкото уплашена.
Следващият шип се стопява, преди да ме достигне, но късовете желязо се разпиляват твърде наблизо, изгаряйки гърба ми. От устата ми се откъсва писък, когато платът на екипа ми се стопява в белезите ми. Това е почти най-ужасната болка, която съм изпитвала някога, на второ място само след резонатора и последвалата мъчителната кома. Коленете ми се блъсват силно в земята, рязко изпращат истинска агония нагоре по краката ми.
Изглежда, болката е още едно от нещата, които ме задействат.
Капандурата високо над нас се разбива и надолу към мен избухва мълния. За частица от секундата изглежда, сякаш от долното ниво е израсло пурпурно дърво, което се разклонява и извива през открития атриум на Блок Е. Уцелва една жена от магнитроните и тя няма време дори да изпищи. Другият, последният пазач, е почти изваден от строя, принуден да се крие зад един останал метален лист, подчинен от стоварващата се като чук върху него воля на Камерън.
- Джулиан! - изкрещявам в мига, щом въздухът се прояснява. - Сара!
Кал скача долу на другия край на пода, свил ръце около устата си. Отказва да ме погледне; вместо това претърсва килиите.
- Вуйчо Джулиан! - изревава той.
- Аз просто ще чакам тук, горе - казва Камерън, докато ни наблюдава от отворената врата на горното ниво. Краката й висят. Дори има дързостта да си подсвирква и да оглежда последния магнитрон, докато той стене.