Блок Г е също толкова влажен като отделения за новокръвните Блок Д и благодарение на мен, полуразрушен. В центъра на пода дими дупка - единствените останки от моята мощна мълния. Доколкото виждам, най-долните килии са почти непрогледно тъмни, но всичките са пълни. Няколко затворници са стигнали с препъване до решетките си: идват да видят за какво е суматохата. Колко лица ще разпозная? Но те са твърде изпити, твърде мършави, с кожа, почти посиняла от страх, глад и студ. Съмнявам се, че бих разпознала дори Кал след няколко седмици тук, долу. Очаквах по-добри условия за Сребърните, но предполагам, че политическите затворници са също толкова опасни, колкото и тайните, засегнати от мутации.
- Насам - обажда се дрезгаво един глас.
Едва не се препъвам в тялото на един магнитрон, но тичам, макар че болката от изгарянията по гърба ми се обажда при всяка стъпка. Кал ме посреща там с горящи ръце, готов да стопи решетките, да спаси вуйчо си, да изкупи някои от греховете си.
Мъжът в килията изглежда немощен, стар и крехък като обичните си книги. Кожата му е станала бяла, остатъците от косата му - тънки, а бръчките по-лицето му са по-многобройни и по-дълбоки. Мисля, че дори му липсват зъби. Но няма как да сбъркам познатите му кафяви очи и искрата на интелигентност, все още горяща дълбоко вътре. Джулиан.
Забьрзвам се да стигна до него и се озовавам почти твърде близо до топящия се метал. Джулиан. Джулиан. Джулиан. Моят учител, моят приятел. Първата решетка поддава и Кал я изтръгва, създава достатъчно пространство, за да се промъкна. Почти не обръщам внимание на задушаващия натиск на Безмълвния камък и вместо това се съсредоточавам да издърпам Джулиан на крака. На допир ми се струва крехък, сякаш костите му може да се прекършат, и за миг се питам дали ще се измъкне жив от това. После той се хваща по-здраво за мен и челото му се сбьрчва съсредоточено.
- Заведете ме при онзи пазач - изръмжава той, проявил малко от предишната си борбеност. - И измъкнете Сара.
- Разбира се. Дошли сме и за нея - премятам ръката му през рамото си и му помагам да върви. Макар да е много по-висок от мен, ми се се струва шокиращо лек. - Дошли сме за всички.
Когато го извеждаме от килията, Джулиан се препъва, но успява да запази опора.
- Кал - промърморва и посяга към племенника си. Взима лицето му в ръцете си и изучава принца изгнаник като стара книга. - Бяха направени разни неща, нали?
- Да, бяха - изръмжава Кал. Не поглежда към мен.
Килиите са променили външността на Джулиан, но не и същността му. Той кимва разбиращо с много сериозно и тържествено изражение. Това е немалка утеха за Кал.
- Мястото на такива мисли не е тук и сега. А после.
- После - повтаря Кал. Най-накрая насочва пламтящите си очи към мен. Имам чувството, че ме изгарят. - После.
- Хайде, Мер, помогни ми да стигна до този противен тип - Джулиан посочва към пазача на пода, който е в безсъзнание. - Да видим дали съм тотално безполезен.
Подчинявам се, служа като патерица на Джулиан, докато куцука към поваления офицер. Междувременно Кал се залавя с килията на Сара, разположена срещу тази на Джулиан. Достатъчно близо, за да се виждат и чуват, но твърде далече, за да се докоснат. Още едно дребно мъчение, на което е трябвало да издържат.
Виждала съм Джулиан да прави това преди, но никога с такова усилие или болка. Пръстите му треперят, докато отваря насила едното око на офицера, и преглъща многократно, опитва се да призове нужния глас. Песента.
- Всичко е наред, Джулиан, можем да намерим друг начин...
- Всеки друг начин ще доведе до смъртта ни, Мер. На нищичко ли не съм те научил?
Въпреки ситуацията съм принудена да се усмихна. Преборвам се с порива да прегърна някогашния си учител и се опитвам да скрия широката си усмивка.
Най-накрая Джулиан издишва с полузатворени очи. Вените на врата му изпъкват. После ясните му очи се отварят рязко и широко.
- Събуди се - изрича с глас, по-прекрасен от залеза. Под нас офицерът се подчинява, другото му око се отваря бавно и унесено. - Отвори килиите. Всичките. - Извиващ се писък отеква нагоре и надолу из килийния блок, когато решетките на всички килии до една се огъват и се отварят едновременно. - Построй стълбите и пасажите. Свържи всичко. - Тряс. Тряс. Тряс. Всяко късче метал - кинжалите, поразените от електричество отломки, дори разтопените капки - се сплесква и отново приема предишната си форма, съединява се с трясък в бърза последователност. - Върви с нас - гласът на Джулиан потреперва при последната заповед, но магнитронът се подчинява, макар и малко бавно.