- Имате късмет, че дойдохте днес, Мер - казва Джулиан, докато му помагам да се изправи. - Разхождаха ни вчера. Не сме толкова слаби, колкото обикновено.
Опитвам се да реша дали да кажа на Джулиан за Джон, за неговата способност, за съвета му. На Джулиан много ще му хареса да чуе за него. После, казвам си. После.
За пръв път имам надежда.
Ще има „после“.
Хаос връхлита върху Корос. Пушечна стрелба ехти във всеки коридор, зад всяка врата. Окаяната група Сребърни ни следва немощно, но малцина имат сили да се оплакват. Изобщо им нямам доверие и почти вървя заднешком, за да ги следя. Много от тях се отклоняват, изплъзват се зад ъглите, изгарят от нетърпение да се отърват от това място. Други влизат по-навътре в затвора, търсят отмъщение. Няколко остават с нас със сведени очи, срамуват се да следват Мълниеносното момиче. Но все пак ме следват. И се бият възможно най-добре. Това е като да пуснеш камъче в спокойно неподвижно езеро. Отначало вълничките са малки, но определено се разрастват. Всеки килиен блок пада по-лесно от предишния, докато магнитроните вътре са принудени да побягнат от нас. Сребърните убиват повече от мен, нахвърлят се върху онези, които са ги предали, като гладни вълци. Но дори това не може да продължи дълго. Когато един заличител от Династия Леролан взривява каменна бариера и ни отваря Блок Ж, отломките падат не надолу, а нагоре. И преди да разбера какво става, съм
всмукана във вихър от дим, отломки и страховити шепоти.
Камерън посяга да сграбчи ръката ми, но се изплъзва от хватката ми, изчезва в нещо, което трябва да е мокра мъгла. Нимфа. Не виждам нищо освен сенки и сумрачна жълта светлина, всяка една - като далечно, мъгливо слънце. Преди да мога да изпадна в такова забвение, посягам, опитвам да се уловя за нещо. Порязаната ми ръка се сключва върху студен, отпуснат крак, възпира ме с рязко движение, което разтърсва костите ми.
- Кал! - изкрещявам, но воят поглъща гласа ми.
С пъшкане се издърпвам нагоре по крака. Сигурно принадлежи на труп, защото не се движи. Студен страх разкъсва ума ми, посегнал с ледени, остри пръсти. Почти се пускам: не искам да видя лицето, което принадлежи на това тяло. Може да е кой ли не. Може да е всеки.
Не е редно да изпитвам облекчение, но все пак го чувствам. Не разпознавам мъжа, оплел се в решетките на килията си; единият му крак се е обвил около решетката, другият още виси. Със сигурност е затворник, но не го познавам и няма да скърбя за него. Усещам гърба си почти разцепен от белези и изгаряния и за секунда си позволявам да се облегна на решетките. Гравитацията в този блок се е променила. Гарет е тук, което означава, че Килорн, Шейд и Фарли са някъде наблизо. Трябва да са от другата страна на затвора и да изпразват далечните килийни блокове - нещо ги е принудило да влязат. Или изцяло ги е затворило в капан.
Преди да успея да се провикна, отново започвам да пропадам, когато блокът сякаш се завърта. Но не килиите се движат. Това е самата гравитация.
- Гарет, спри! - изкрещявам в бездната. Никой не отговаря. Поне никой, когото искам да чуя.
Малко мълниеносно момиче.
Гласът й едва не разцепва черепа ми надве.
Кралица Елара.
Този път копнея за резониращото устройство. Пожелавам си нещо да ме убие, да ми даде безопасността и сигурността на смъртта. Все още падам. Може би това ще свърши работа. Може би ще умра, преди тя да се промъкне в мозъка ми и да ме настрои срещу всичко и всички, на които държа. Но усещам пипалата в ума си, които вече ме обгръщат. Пръстите ми се присвиват по нейна заповед и между тях подскачат искри. Не. Моля те, не.
Удрям силно другата страна на блока и вероятно си счупвам ръката, но не чувствам болка. Тя я отнема.
С един последен накъсан крясък правя каквото трябва и използвам последните капки от свободната си воля, за да се плъзна между изкривените решетки под себе си в затвора от Безмълвен камък. Той разбива способността ми - и нейната. Искрите угасват, нейният контрол се прекъсва и ослепителна болка прогаря лявата ми ръка и рамото ми отвътре. Засмивам се през сълзи. Колко подобаващо. Тя е построила този затвор, за да нарани мен и другите новокръвни. Сега той е единственото, което я възпира да направи точно това.
Сега той е последното ми убежище.
От мястото си на задната стена на килията - предполагам, че сега това е подът - гледам как мократа мъгла танцува. Пушечната стрелба се забавя или защото куршумите свършват, или е невъзможно да се прицелват при такава ужасна видимост. Къдрещ се змиевиден пламък профучава ярко край мен и очаквам да видя как Кал ме следва, но фигурата му така и не се появява. Въпреки това му извиквам: „Кал!“. Но гласът ми е слаб. Камъкът, който ме спаси, започва да действа. Притиска врата ми като тежест.