Не й отнема дълго време да ме намери. Ботушите й се появяват досами решетките на клетката ми и за секунда си помислям, че халюцинирам. Това не е сияещата, бляскава кралица, която си спомням. Роклите и накитите й са изчезнали, заместени от спретната, тъмносиня униформа с бяла украса. Дори косата й, обикновено съвършено накъдрена и сплетена, е пригладена назад в прост кок. Когато виждам сиво по слепоочията й, се засмивам отново.
- Първия път, когато се срещнахме, ти беше в килия като тази - казва замислено тя и се навежда, за да може да ме види по-добре. - Решетките не ме спряха тогава и няма да ме спрат сега.
- Влизай тогава - казвам й и плюя кръв. Определено ми липсва някой зъб.
- Все още същото момиче, каквото си беше. Мислех си, че светът ще те промени, но вместо това - тя накланя глава, усмихва се като котка - ти промени малко от света. Ако ми подадеш ръка, можеш да промениш още повече.
Едва мога да дишам през смеха си:
- За колко глупава ме мислиш? - Не й позволявай да спира да говори. Разсейвай я. Някой ще я види скоро, някой трябва да я види.
- Нека е както ти искаш тогава - въздъхва тя и се изправя. Прави знак на някого, когото не мога да видя. Стражи, осъзнавам с глухо, унило примирение. Ръката й се появява отново, стиснала револвер, пръстите й са вече на спусъка. - Щеше да ми хареса да вляза отново в главата ти. Имаш такива прекрасни заблуди.
Малка победа, помислям си, затваряйки очи. Тя никога няма да получи мълнията и никога няма да получи мен. Победа наистина.
Отново усещам как падам.
Но вместо куршума решетките се блъсват в лицето ми. Отварям очи навреме да видя как Елара се отдалечава плавно от мен с пистолета, изплъзващ се от ръката й, с изражение на ужасен гняв, разкривяващо красивото й лице. Стражите й се разпръсват заедно с нея, изчезват в пожълтелите облаци. А някой ме сграбчва за здравата ръка, дърпа ме към себе си.
- Хайде, Мер, не мога да те измъкна сам - казва Шейд, опитва се да ме провре през решетките. Задъхана, аз се промушвам, издърпвам през решетките колкото мога по-шляма част от тялото си. Предполагам, че е достатъчно, защото внезапно светът се свива, мъглата изчезва и когато отварям очи, виждам ослепителни, бели плочки.
Почти припадам от радост. Когато виждам Сара да спринтира към мен с протегнати ръце, с Килорн и Джулиан по петите, наистина се свличам. Някой друг ме улавя, някой топъл. Обръща ме на една страна и аз изсъсквам, когато ръката ми поема част от натиска.
- Първо ръката, после изгарянията, после белезите - казва Кал, олицетворение на деловитостта. Не успявам да се сдържа и простенвам, когато Сара ме докосва, и из ръката ми се разнася блажено вцепенение. Нещо хладно докосва гърба ми, изцерява изгарянията, които със сигурност са били инфектирани. Но преди изцеляването да може да се разпростре до грозните ми, сгърчени белези, нещо ме издърпва на крака и извън контрола на Сара.
Вратата в края на коридора експлодира навън, разбита от бързо разрастващи се извивки на дървесен ствол. След тях идва мъглата, вихреща се към нас с пълна скорост. Сенките са
последни. Зная на кого принадлежат.
Кал запраща огнен взрив към прииждащите клони, изгаря ги, но искрящите въглени се присъединяват към ревящия вихър.
- Камерън? - крещя, проточвам глава да потърся с поглед единствения човек, който може да спре Елара. Но не мога да я открия никъде.
- Тя вече е навън, сега върви - изкрегцява ми Килорн и ме бута напред.
Знам, че аз съм това, което Елара иска. Не само заради способността ми, а заради лицето ми. Ако е в състояние да ме контролира, може да ме използва отново като говорител, за да лъже страната, за да й се подчиняват. Затова бягам по-бързо от другите. Винаги съм била бързата. Когато поглеждам назад през рамо, съм на цели метри напред и това, което виждам, ме смразява.
Кал е принуден да дърпа насила Джулиан със себе си не защото той е слаб, а защото непрекъснато се опитва да спре. Иска да се изправи лице в лице с нея. Иска да изправи гласа си срещу нейния ум, срещу нейните шепоти. Да отмъсти за една мъртва сестра, една наранена любов, една сломена и разкъсана гордост. Но Кал отказва да изгуби последния роднина, който му е останал, и почти извлича Джулиан. Сара върви плътно до Джулиан с една ръка в неговата, без да може да изпищи от страх.