Той едва кимва.
- А след това, е, аз ще отида на север, в Задушливите земи, при онези, които така охотно изоставих. Вие можете да постъпите, както желаете, Ваше Височество.
- Мер - той одрасква ръката ми и аз се отдръпвам, като едва не се удрям в стената.
- Не ме докосвай повече.
Думите прозвучават като затръшваща се врата. Предполагам, че са точно това.
Тък е тих и отвратително ясен. Няма облаци, няма нятър, само свежа есен и слънчева светлина. Шейд не биваше да умира в такъв прекрасен ден, но умря. Твърде много умряха.
Аз слизам първа от товарния самолет, плътно зад мен са две покрити носилки. Килорн и Фарли кръжат край едната, всеки - отпуснал ръка върху Шейд. Но това, което ме интересува сега, е другата носилка. Мъжете, които я държат, изглеждат изплашени от тялото й точно както бях аз. Последните няколко часа мълчаливо размишление, докато се взирах в студения труп на Елара, бяха странна утеха. Тя няма да се събуди. Точно както Кал няма да ми проговори никога повече, не и след всичко, което си казахме. Не знам къде се намира в редицата, нито дали изобщо е слязъл. Нареждам си да не се тревожа. Да мисля за него, е загуба на време.
Налага се да заслоня очи, за да видя блокадата на полковника от другата страна на пистата. Покачил се е върху един медицински транспортьор, заобиколен от медицински сестри в бели униформи. Ейда сигурно е изпратила преварително съобщение по радиото, за да му каже, че отчаяно ще се нуждаем от помощ. Нейният „Блекрън“ вече е тук, единствената тъмна сянка, която се вижда. Когато първите затворници се появяват на пистата зад мен, от другия джет се спуска познатата черна рампа. Излизат по-малко на брой, отколкото мислех. Следвам Ейда. Тя тръгва с отсечени крачки към стената от въоръжени езерняци, членове на Евардията със стоически изражения, и любопитни зяпачи. Тихо изругавам себе си. Семейството ми сигурно ще е там в очакване да види децата си, но ще открие само едно.
Не те е грижа за семейството ти. Може би Кал беше прав, защото със сигурност ги забравям повече, отколкото е редно за един нормален човек.
- Това е достатъчно разстояние, госпожице Бароу - излайва полковникът, като вдига ръка. Подчинявам се и спирам на пет метра разстояние. От толкова близо виждам пистолетите, насочени към нас, но по-важно - мъжете зад тях. Те са нащрек, но не и изнервени. Нямат заповеди да убиват, не още. - Да върнете откраднатото ли дойдохте?
Изсмивам се насила, за да предразположа и двама ни:
- Идвам с подарък, полковник.
Ъгълчето на устата му се повдига:
- Така ли наричаш тези... - търси подходящата дума да опише окаяните същества, които ме следват - хора?
- До тази сутрин те бяха затворници в тайна институция, наречена Корос. Хвърлени в затвора по нареждане на крал Мейвън; оставени, за да бъдат подлагани на експерименти и изтезания и убити - хвърлям поглед зад себе си, очаквам да видя сломени сърца и умове. Вместо това виждам непоколебима гордост. Малкото момиче, онова, което едва не падна от свързващия пасаж, изглежда готово да заплаче, но мъничките й юмручета са стиснати отстрани до тялото. Няма да се разплаче. - Те са новокръвни като мен. - Зад момичето закрилнически стои тийнейджър с твърде бледа кожа и оранжева коса като неин пазач. -Също и Сребърни, полковник.
Той реагира, както очаквам:
-Глупачка такава, довела си Сребърни тук?! - изкрегцява, изпаднал в паника. - Готови за стрелба!
Езерняците, строени двама по двама в редици, състоящи се вероятно от по двайсет души, се подчиняват. Пистолетите им щракват едновременно, докато плъзгат куршумите в затворите на оръжията. Еотови да стрелят. Зад мен затворниците трепват, отдръпват се назад. Но никой не умолява. Приключили са с молбите.
- Празни заплахи - преборвам се с порива да се усмихна.
Ръката му полита към револвера на хълбока му.
- Не ме изпробвай.
- Знам заповедите ви, полковник, а те са да не убивате Мълниеносното момиче. Командването ме иска жива, нали? - Спомням си Ели Уисъл, една от мношто членове на Евардията, инструктирани да ми помогнат в усилията ми. Тя не можеше да се мери с полковника, но полковникът не може да се мери с Командването, които и да са те.