Толкова е трудно да поддържам контрола, който съм си изградила, че той започва да се разпада. Усещам всяко пулсиране на джета, всяко завъртане на двигателите. Разклонява се в главата ми като карта от бяло и пурпурно - толкова ярка, че е непоносима.
- Мер? - Килорн става от мястото си. Пристъпва към мен, протегнал едната си длан. Изглежда така, както Шейд в последните си мигове.
- Добре съм - лъжа аз.
Все едно удрям камбана. Кал се обръща на мястото си и в миг ме намира. Прекосява джета с решителни, целеустремени стъпки, ботушите му се удрят в металния под. Другите го пускат да мине, твърде изплашени, за да спрат принца на огъня. Аз не изпитвам такъв страх и му обръщам гръб. Той ме извърта, без да си прави труда да бъде внимателен.
- Успокой се - казва троснато. Няма време за истерични пристъпи. Обзема ме порив да го изблъскам, но разбирам какво се опитва да направи. Кимвам, мъча се да се съглася, насилвам се да направя каквото казва. Това го възпира леко. - Мер, успокой се - повтаря този път само за мен: кротко, както си го спомням. Ако не е пулсирането на джета, като нищо може да сме обратно в Резката, в нашата стая, в нашето легло, обгърнати в мечтите си. - Мер.
Алармата прозвучава секунди преди опашката на самолета да експлодира.
Силата ме събаря по гръб толкова силно, че пред очите ми изскачат звезди. Усещам вкус на кръв и чувствам пламтяща горещина. Ако не е Кал, огънят би ме изпепелил. Вместо това близва ръцете и гърба му, безобиден като майчино докосване. Уталожва се със същата бързина, с която се е разраснал, отблъснат от силата на Кал, изтлява до жарава. Но дори Кал не може да построи отново задната част на джет - или да ни предпази да не паднем от небето. Шумът заплашва да разцепи главата ми: реве като влак, пищи с гласа на хиляда викове на банши. Държа се за каквото мога - метал или плът.
Когато зрението ми се прояснява, виждам черно небе и бронзови очи. Държим се един за друг - две деца, хванати в капана на падаща звезда. Навсякъде около нас „Блекрън“ се разпада пласт по пласт, къс по къс, всяко откъсване е поредното смразяващо кръвта пронизително скърцане. С всяка изминала секунда изчезва още от джета, докато остават само тънки късчета метал. Смразяващо студено е, трудно е да се диша и е невъзможно да помръдна каквото и да е по своя воля. Вкопчвам се в решетката до себе си, държа се с последни сили. С притворени очи наблюдавам тъмната земя отдолу, приближаваща се все повече с всяка ужасяваща секунда. Край мен се стрелва сянка. Има електрическо сърце и блестящи криле. Кученце.
Стомахът ми се устремява надолу заедно с останките от „Блекрън“. Не мога да събера сили дори да изпищя. Другите обаче определено могат. Чувам ги всичките - крещят, молят, умоляват да бъдат пощадени от притеглянето на гравитацията. Цялата конструкция се разтърсва, придружена от познато дрънчене. Блъскащ се метал. Променящ формата си. С ахване осъзнавам какво ни се случва.
Джетът вече не е джет. А клетка, стоманен капан.
Гробница.
Ако можех да говоря, щях да кажа на Кал, че съжалявам, че го обичам, че се нуждая от него. Но вятърът и падането открадват дъха ми. Нямам повече думи. Докосването му е до болка познато, едната му ръка е върху врата ми, умолява ме да го погледна. Подобно на мен, той не може да говори. Но въпреки това чувам извинението му, а той разбира моето. Никой от нас не вижда нищо освен другия. Нито светлините на Корвиум на хоризонта, нито земята, надигаща се да ни посрещне, или участта, която всеки миг ще ни сполети. Няма нищо освен очите му. Блестят дори в тъмнината.
Вятърът е прекалено силен, раздира косата и кожата ми. Плитката, сплетена от майка ми, се е разплела, последният остатък от нея е издърпан. Питам се кой ли ще й съобщи как съм умряла, дали някой изобщо ще разбере как сме загинали. Само каквато смърт измисли Мейвън. Сигурно това е идеята му - да ни убие заедно и да ни даде време да осъзнаем какво се задава.
Когато клетката спира изведнъж, изпищявам.
Под висящите ми ръце има вкочанена трева, която едва докосва връхчетата на пръстите ми. Как?, чудя се, докато се отдръпвам. Трудно ми е да запазя равновесие и падам. Клетката се разлюлява от движението ми като люлка, окачена на дърво.
- Не мърдай - изръмжава Кал и слага длан на тила ми. С другата се е вкопчил в стоманена решетка и тя сияе червена в юмрука му.
Проследявам погледа му, поглеждам през горската поляна към хората, застанали в широк кръг около нас. Трудно е да сбъркам сребристите им коси. Магнитрони от Династия Самос. Те протягат ръце, движат се в унисон и клетката се спуска бавно. Пада през последните няколко сантиметра и всички изпискваме.