- Капитан Фарли - казва той, все едно го е обезпокоила по време на вечеря. Използва раздразнението, за да прикрие болката си.
Фарли не се хваща на това и отмята късата си коса с презрително сумтене. Дори посяга да затвори вратата.
- О, не искаше ли посетител? Колко грубо от моя страна.
Изпитвам безмълвна радост, че не доведох Килорн с мен. Той щеше да се държи още по-зле с Кал, при положение че го мрази още откакто за пръв път се срещнаха в Подпорите.
- Фарли - обръщам се към нея през стиснати зъби. За мое удоволствие - и отвращение - тя се отдръпва рязко от докосването ми. Изчервява се като домат, смутена от себе си и от страха си. Въпреки твърдата си фасада тя е същата като войниците си. Уплашена от Мълниеносното момиче. - Мисля, че оттук ще се оправим.
Нещо се присвива в лицето й, спазъм на раздразнение колкото от самата себе си, толкова и от мен. Но тя кимва, благодарна да се освободи от мен. С един последен кръвнишки поглед към Кал се обръща и изчезва обратно надолу по коридора. Резките й заповеди отекват за миг неразбираеми, но властни.
Кал и аз се взираме след нея, после в стените, после в пода, сетне в краката си, страхуваме се да се погледнем. Страхуваме се да си спомним последните няколко дни. Последния път, когато се гледахме през врата, последваха уроци по танци и една открадната целувка. Сякаш е било в друг живот. Защото беше. Той танцуваше с изгубената принцеса Марийна, а Марийна е мъртва.
Но спомените й остават. Когато минавам и рамото ми се докосва до твърда ръка, си спомням допира, мириса и вкуса му. Топлина и дим от дърва и слънчев изгрев, но вече ги няма. Кал мирише на кръв, кожата му е лед и си казвам, че не искам да усещам вкуса му никога повече.
- Добре ли се държат с теб? - проговарям първа, търся лесна тема. Един бърз поглед из малкото му, но въпреки това чисто помещение е достатъчен отговор, но не е зле да запълня мълчанието.
- Да - казва той, все още мотаещ се около отворената врата. Чуди се дали да я затвори, или не.
Очите ми се спират върху една плоскост в стената, изтръгната назад, така че отдолу се показват преплетени жици и електрически ключове. Не успявам да се сдържа и се усмихвам меко. Кал е бърникал там.
- Мислиш ли, че е умно? Една погрешна жица...
Това изтръгва от него лека, но въпреки това успокояваща усмивка:
- През половината си живот си играя с електрически вериги. Не се безпокой, знам какво правя.
И двамата пренебрегваме двойното значение, оставяме го да се изплъзне.
Той най-сетне решава да затвори вратата, макар че я оставя отключена. Подпрял е едната си ръка на металната стена с разперени пръсти, търси нещо, за което да се хване. Гривната на създателя на пламъци още мига на китката му, ярко сребърно на фона на матово, сурово сиво. Забелязва погледа ми и смъква единия си изпоцапан ръкав; предполагам, че никой не се е сетил да му даде дрехи за преобличане.
- Стига да не се мяркам пред погледите, не мисля, че някой ще си прави труда да се занимава с мен - казва той и отново се заиграва с отворения панел. - Донякъде е хубаво -шегата прозвучава кухо.
- Ще се погрижа нещата да си останат така. Ако именно това искаш - добавям бързо. Честно казано, нямам представа какво иска Кал сега. Отвъд отмъщението. Единственото общо нещо помежду ни.
Той извива вежда към мен почти развеселен:
- О, сега Мълниеносното момиче ли командва? - Не ми дава шанс да отвърна на подигравателното подмятане, скъсява разстоянието помежду ни с една-единствена дълга крачка. - Оставам с впечатлението, че си точно толкова хваната натясно, колкото и аз - очите му се присвиват. - Само дето май не го знаеш.
Поруменявам, изпитвам гняв и смущение.
- Хваната натясно? Не съм аз тази, която се крие в килер.
- Не, твърде си заета да се оставяш да те излагат на показ - той се навежда напред и познатата топлина помежду ни се връща. - Отново.
Част от мен иска да го зашлеви.
- Брат ми никога не би...
- Мислех си, че моят брат никога не би, и виж докъде ни докара това! - избухва той, разперил широко ръце. Връхчетата на пръстите му докосват двете стени, ожулват се в стените на затвора, в който се е оказал - затвора, в които аз го вкарах. А той ме плени заедно със себе си независимо дали го осъзнава, или не.
Жарка горещина се надига от тялото му и съм принудена да отстъпя леко назад. Постъпката ми не му убягва и той се успокоява, свежда очи и сваля ръце.