- Съжалявам - изрича с мъка и отмята кичур черна коса от челото си.
- Никога не ми се извинявай. Не го заслужавам.
Той ми хвърля кос поглед с тъмни и широко отворени очи, но не възразява.
Поела си тежко дъх, се облягам на стената. Пространството между нас зее като разтворени челюсти.
- Какво знаеш за място, наречено Тък?
Благодарен за смяната на темата, той се съвзема и се оттегля в ролята на принц. Дори без корона изглежда царствен, със съвършена стойка и с ръце, скръстени зад гърба.
- Тък ли? - повтаря, мислейки усилено. Челото му се сбърчва, образува гънка между гъстите му, тъмни вежди. Колкото по-дълго време му отнема да заговори, толкова по-добре се чувствам. Ако той не знае за острова, тогава малцина други ще знаят. - Там ли отиваме?
- Да. - Така смятам. Една студена мисъл пробягва през мен, когато си спомням уроците на Джулиан, усвоени по трудния начин в двора и на арената. Всеки може да предаде всеки. -Според Шейд.
Кал оставя неувереността ми без коментар, достатъчно любезен да не я подлага на съмнение.
- Мисля, че е остров - казва накрая. - Един от няколко, далече от крайбрежието. Не е територия на Норта. Нищо, което да удостоверява наличието на селище или база, дори не и с отбранителна цел. Там има само открит океан.
Част от бремето върху плещите ми се вдига. Засега ще бъдем в безопасност.
- Добре.
- Брат ти, той е като теб - не е въпрос. - Различен.
- Такъв е. - Какво друго да кажа?
- И е добре? Спомням си, че беше ранен.
Дори без армия Кал все още е военачалник, проявяващ загриженост за войниците и ранените.
- Добре е, благодаря. Пое няколко куршума вместо мен, но се възстановява бързо.
При споменаването на куршуми очите на Кал пробягват бързо по мен, най-сетне си позволява да ме погледне истински. Погледът му се задържа върху ожуленото ми лице и засъхналата кръв около ушите ми. - А ти?
- И по-лошо съм преживявала.
- Да, и през по-лошо сме минали.
Умълчаваме се: не смеем да говорим повече. Но все така продължаваме да се взираме един в друг. Внезапно присъствието му ми става непоносимо. И въпреки това не искам да си вървя.
Подводницата е на друго мнение.
Под краката ми генераторът се разтриса, ритъмът на силното му пулсиране се променя.
- Почти стигнахме - промърморвам, усещам как електричеството нахлува или се оттича в различни части на плавателния съд.
Кал все още не го чувства, неспособен е да го долови, но не се съмнява в инстинктите ми. Познава способностите ми от личен опит по-добре от когото и да е на кораба. По-добре от собственото ми семейство. Поне засега. Мама, татко, Гиза, момчетата - те ме чакат на острова. Скоро ще ги видя. Те са тук. Те са в безопасност.
Но не зная колко дълго ще бъда с тях. Няма да мога да остана на острова, не и ако искам да направя нещо за новокръвните. Ще трябва да се върна в Норта, да използвам каквото и когото Фарли може да ми даде, за да се опитам да ги намеря. Вече ми се струва невъзможно, дори не искам да мисля за това. И въпреки всичко умът ми работи усилено и се опитва да състави план.
Над главите ни прозвучава аларма, включваща се едновременно с жълта светлина, която започва да проблясва над вратата на Кал.
- Невероятно - чувам го да промърморва; за момент вниманието му се измества от огромната машина, заобикаляща ни отвсякъде. Не се съмнявам, че е искал да я разучи, но тук няма място за любопитния принц. Момчето, което се заравяше в наръчници и конструираше мотоциклети от подръчни материали, няма място в този свят. Убих го точно както убих Марийна.
Въпреки притежаващия склонност към механиката ум на Кал и собственото ми усещане за електричеството нямаме представа какво следва. Когато подводницата се накланя под ъгъл, показвайки се с носа нагоре от дълбините на океана, цялото помещение се килва. Изненадата от движението подкосява краката и на двама ни. Сблъскваме се със стената и един с друг. Раните ни се удрят една в друга, изтръгват болезнено съскане и от двама ни. Усещането от допира му е по-болезнено от всичко друго, дълбок пробождащ спомен и аз побързвам да се отдръпна.
Трепвам и разтривам една от многото си синини.
- Къде е Сара Сконос, когато човек има нужда от нея - промърморвам и си мисля за
лечителката на повърхностни рани, която би могла да излекува и двама ни. Би могла да прогони болките само с едно докосване и да ни върне в бойна форма.