Но не съм ли? Нима не дадох клетва на Фарли и на Алената гвардия?
Те вярват също като мен в края на Сребърните крале и Червените роби. Пожертваха войници за мен, заради мен. Те са мои съюзници, мои братя, другари по оръжие - но мъжът с кървавото око ме смущава. Той не е Фарли. Тя може и да е рязка и целеустремена, но знае какво съм преживяла. С нея човек може да се разбере. Съмнявам се, че в мъжа с кървавото око се таи някакъв разум.
Килорн е странно тих. Това мълчание изобщо не е типично за нас. Едно време запълвахме празнината с обиди, със закачки или в случая на Килорн с пълни глупости. Не е в природата ни да мълчим в близост един до друг, но сега нямаме нищо за казване. Той е знаел какво планират да причинят на Кал, и се е съгласил с него. По-лошо - дори не ми каза. Щях да изпитвам гняв, ако не беше студът. Той се врязва в емоциите ми, притъпява ги до нещо като електрическото жужене във въздуха.
Брий не забелязва странната атмосфера между нас - не че би я усетил. Освен че е умилително глуповат, най-големият ми брат замина, когато бях върлинесто и кльощаво тринайсетгодишно момиче, което крадеше за забавление, не от необходимост, и не бях толкова жестока, колкото станах. Брий не ме познава каквато съм сега, след като е пропуснал почти пет години от живота ми. Но пък в последните два месеца животът ми се промени повече, откогато и да било преди. И само двама души бяха с мен през цялото това време. Първият е пленен, а вторият носи корона от кръв.
Всеки с малко ум в главата би ги нарекъл мои врагове. Странно - враговете ми ме познават най-добре, а семейството ми не ме познава изобщо.
Отвътре казармата е прекрасно суха, жужаща от лампи и жици, скупчени по тавана. Дебелите бетонни стени превръщат коридора в лабиринт без упътващи знаци. Всяка врата е затворена, стоманено сива и безлична, но няколко издават признаци на живот вътре. Усукан сноп морска трева, украсяващ дръжка на брава, скъсана огърлица, опъната на прага, и така нататък. Това място приютява не само страховити войници, а и бегълци от Нарси и кой знае откъде другаде. След влизането в сила на Мерките, наредено от собствената ми уста, не само много членове на Гвардията, а и много Червени избягаха от континенталната част на страната. Как биха могли да останат, заплашени от задължителна военна служба и екзекуция? Но как са успели да се измъкнат? И как са се добрали дотук?
Още един въпрос се добавя към постоянно растящия ми списък.
Въпреки разсеяността си внимателно следя завоите и обръщанията на брат си. Надясно тук, един, два, три ъгъла, наляво покрай вратата с издълбан в нея надпис „ПРЕРИЯ“. Част от мен се пита дали нарочно минава по заобиколен път, но Брий не е достатъчно умен за това. Предполагам, че би трябвало да съм благодарна. Шейд нямаше да има проблем да играе ролята на хитрец, но не и Брий. Той целият е груба сила, търкалящ се дънер, който лесно можеш да избегнеш. Освен това е член на Гвардията, освободен от една армия само за да се включи в друга. А ако се съди по това как ме държеше на кейовете, дължи вярност само на Гвардията и на нищо друго. Трами вероятно ще е същият, винаги готов да следва, а понякога да напътства по-големия ни брат. Единствено Шейд има благоразумието да си държи очите отворени, да изчаква да разбере каква съдба чака нас, новокръвните.
Вратата пред нас стои открехната, сякаш в очакване. Не е нужно Брий да ми казва, че това е спалното помещение на семейството ни, защото около дръжката на бравата е завързана изрезка от лилав плат. Тя е разръфана по ръбовете и неумело избродирана. Мълнии от конци искрят напряко по парчето плат - символ, който не е нито Червен, нито Сребърен, а мой. Съчетание от цветовете на Династия Титанос, моето прикритие, и мълнията, която бушува в мен, моя щит.
Докато приближаваме, нещо се изтъркулва зад вратата и ме облива лека вълна от топлина. Бих познала звука от инвалидната количка на баща ми навсякъде.
Брий не чука. Знае, че всички са още будни: чакат ме.
Има повече място, отколкото в подводницата, но въпреки това спалното помещение е малко и тясно. Поне има пространство за движение и легла в изобилие за семейство Бароу. Дори с малко пространство за живеене около вратата. Единичен прозорец, изрязан високо в далечната стена, е затворен плътно, за да не влиза дъждът, а небето изглежда малко по-светло. Зората настъпва.