Мама се присвива ужасено при спомена:
- Гнили ябълки - добавя тя. Гиза се изкикотва леко. Татко почти се усмихва. За момент сивата овесена каша се превръща в зле сготвената яхния на мама, бетонните стени се преобразяват в грубо издялано дърво и семейство Бароу вечеря. Това отново е домът ми и аз съм просто Мер.
Оставям секундите да се нижат, слушам и се усмихвам. Мама бъбри за незначителни неща, за да не ми се налага да говоря, оставя ме да се храня на спокойствие. Дори прогонва втренчените погледи на хората в столовата, като посреща всеки взор, насочил се случайно в моята посока, с кръвнишко изражение, което познавам от личен опит. Гиза също играе ролята си, отвлича вниманието на Килорн с новини за Подпорите. Той слуша съсредоточено, а тя хапе устна, доволна от вниманието му. Предполагам, че лекото й увлечение още не е отшумяло. Така остава само татко, който унесено поглъща втората си купичка овесена каша. Взира се в мен над ръба на купата си и зървам мъжа, какъвто е бил някога. Висок, силен, горд войник, човек, когото едва си спомням, толкова далече от това, което е сега. Но подобно на мен, подобно на Шейд, подобно на Гвардията татко не е съсипаното, глуповато създание, на каквото прилича. Въпреки инвалидната количка, липсващия крак, и щракащото приспособление в гърдите си все пак той е видял повече битки и е оцелял по-дълго от повечето хора. Изгуби крака и белия си дроб само три месеца преди окончателното си уволнение след близо двайсет години задължителна военна служба. Колко хора стигат толкова далече?
Изглеждаме слаби, защото така искаме. Може би тези думи изобщо не са на Шейд, а на баща ни. Макар че току-що овладях собствената си сила, той крие своята, откакто се прибра у дома. Спомням си това, което каза снощи, полускрито в сънищата. Знам какво е да убиеш някого. Определено не се съмнявам в това.
Странно, именно храната ми напомня за Мейвън. Не вкусът, а самият акт на храненето. За последен път се храних до него в двореца на баща му. Пихме от кристални чаши, а вилицата ми имаше седефена дръжка. Бяхме заобиколени от слуги, но въпреки това до голяма степен сами. Не можехме да говорим за предстоящата нощ но аз постоянно хвърлях погледи към него крадешком, надявайки се, че няма да изгубя кураж. Той ми вдъхваше такава сила в онзи момент.
Вярвах, че е избрал мен и моята революция. Вярвах, че Мейвън е моят спасител, благословия. Вярвах в онова, което той можеше да ни помогне да извършим.
Очите му бяха толкова сини, пълни с различен вид огън. Жаден пламък, остър и странно студен, с нотка на страх. Мислех си, че се страхуваме заедно за нашата кауза, един за друг. Толкова съм грешала.
Бавно избутвам чинията с риба, която издава стържещ звук по масата. Достатъчно.
Шумът привлича погледа на Килорн като аларма и той се обръща рязко да ме погледне.
- Приключи ли? - пита, хвърлил поглед към недоядената ми закуска.
В отговор се изправям и той скача на крака заедно с мен. Като куче, подчиняващо се на команди. Но не моите.
- Можем ли да отидем в лечебницата?
Можем ли - ние. Думите ми са внимателно подбрани като димна завеса, която да го накара да забрави коя и каква съм сега.
Той кимва, ухилен:
- Шейд се подобрява с всяка секунда. Е, семейство Бароу, какво ще кажете за една разходка? - добавя той, като хвърля поглед към най-близкото си подобие на семейство.
Очите ми се разтварят широко. Трябва да говоря с Шейд, да разбера къде е Кал и какво планира за него полковникът. Колкото и да ми липсваха близките ми, те само ще ми се пречкат. За късмет, татко разбира. Ръката му се раздвижва бързо под масата, спира мама, преди тя да успее да се обади, общува с нея без думи. Тя се размърдва, залепва на лицето си извинителна усмивка, която не стига до очите й.
- Мисля, че ние ще дойдем по-късно - казва тя, като има предвид нещо много повече от тези няколко думи. - Крайно време е за смяна на батерията, нали.
- Да му се не види - промърморва татко с висок шепот, като хвърля лъжицата си в купата си с отвратителна храна.
Очите на Гиза бързо се стрелват към моите, опитват се да разгадаят от какво имам нужда. Време, пространство, шанс да започна да оправям тази каша.
- Имам да шия още знамена - въздиша тя. - Доста бързо им виждате сметката.
Килорн отминава добродушната закачка със смях и крива усмивка, както е правил хиляда пъти.
- Както искате. Насам, Мер.