Въпреки снизходителното му държание го оставям да ме поведе през столовата. Грижливо придавам драматизъм на оттеглянето си: преструвам се, че куцам, държа очите си сведени.
Преборвам се с порива да отвърна дръзко на погледите на всички, които ме наблюдават: членовете на Гвардията, езерняците, дори бегълците. Времето, прекарано в двора на покойния ни крал, ми служи също толкова добре във военна база, където отново трябва да крия коя съм. Тогава се преструвах на Сребърна, невъзмутима, безстрашна, стълб на сила и мощ на име Марийна. Но онова момиче щеше да е редом с Кал, затворено в липсващата Казарма 1. Така че трябва отново да бъда Червена, момиче на име Мер Бароу; момиче, от което никой не би трябвало да се бои или да подозира, че то разчита на едно Червено момче, а не на себе си.
Предупреждението на татко и Шейд никога не е било толкова ясно.
- Кракът още ли те мъчи?
Толкова съм се съсредоточила да се преструвам, че куцам, че едва долавям загрижеността на Килорн.
- Нищо особено - отговарям накрая, присвила устни в тънка линия от престорена болка. -И по-лошо съм преживявала.
- Сещам се за скачането от верандата на Ърни Уик - очите му проблясват при спомена.
Тогава си счупих крака и прекарах месеци в гипс, който струваше на двама ни половината ни спестявания.
- Вината не беше моя.
- Мисля, че избра да го направиш.
- Бях предизвикана.
- Че кой би направил такова нещо?
Той се разсмива искрено, побутва ме през една двойна врата. Коридорът на другата явно е ново допълнение. На места боята още изглежда мокра. А над нас потрепват лампите. Зле поставена инсталация, разбирам мигновено, защото чувствам местата, където електричеството прекъсва. Но един захранващ кабел остава непрекъснат, простиращ се надолу по коридора отляво. За мое разочарование Килорн се насочва надясно.
- Какво е това? - питам, сочейки в обратната посока.
Той не лъже.
- Не знам.
Лечебницата на Тък не е толкова мрачна, колкото медицинския пункт в подводницата. Високите тесни прозорци са широко разтворени и в помещението нахлуват свеж въздух и слънчева светлина. Бели униформи сноват напред-назад между пациентите, чиито бинтове, за щастие, не са изцапани с червена кръв. Тихи разговори, няколко сухи прокашляния, дори едно кихане изпълват стаята. Нито един стон от болка или пукане на кост не прекъсва тихия шум. Тук не умира никой. Или просто са умрели вече.
Не е трудно да намеря Шейд и този път той не се преструва, че спи. Кракът му още е повдигнат, придържан от по-професионално направена шина, а превръзката на рамото му е нова. Привел се е надясно, гледа към леглото до себе си със стоическо изражение. Още не мога да разбера към кого се обръща. От двете страни на леглото има завеса, която крие пациента от останалата част на лечебницата. Когато се приближаваме, Шейд размърдва бързо устни, шепне думи, които не мога да различа.
Млъква рязко, когато ме вижда, и това ми се струва като предателство.
- За малко се размина с хулиганите - обажда се той и се отмества, за да ми направи място на леглото. Един мъж, изпълняващ ролята на медицинска сестра, понечва да му помогне, но Шейд го отпраща с махване на насинената си ръка.
Хулиганите - старото прозвище, с което наричаше братята ни. Шейд израсна дребен и често служеше като боксова круша на Брий. Трами беше по-мил, но винаги вървеше по тромавите стъпки на Брий. В крайна сметка Шейд стана достатъчно находчив и бърз да се изплъзва и на двамата и ме научи да правя същото. Не се съмнявам, че ги е отпратил от леглото си, за да му осигурят достатъчно спокойствие да говори с мен - и с онзи, който е зад завесата.
- Хубаво, вече ми лазят по нервите - отвръщам с добродушна усмивка.
За външните наблюдатели изглеждаме като брат и сестра, които просто си бъбрят. Но Шейд е наясно с положението: очите му потъмняват, когато стигам до долния край на леглото му. Забелязва престореното ми куцане и кимва едва доловимо. Повтарям действието му. Схващам посланието ти, Шейд, високо и ясно.
Преди дори да успея да дам знак, че ще го попитам за Кал, ме прекъсва друг глас. При звука му стисвам зъби, заставям се със силата на волята си да остана спокойна.
- Как ти харесва Тък, Мълниеносно момиче? - обажда се Фарли от уединеното легло до Шейд. Провесва крака отстрани, обръща се изцяло с лице към мен, стиснала чаршафите си с две ръце. По красивото й лице, обезобразено от белег, пробягва болка.
Лесно е да избегна въпроса.
- Още решавам.