- А полковникът? Как ти се струва? - продължава тя, снижила глас. Погледът й е предпазлив, неразгадаем. Невъзможно е да се досетя какво иска да чуе. Затова свивам рамене и вместо това се заемам да оправям одеялата на Шейд.
Устните й се извиват в нещо подобно на усмивка.
- Прави страхотно първо впечатление. Има нужда във всеки миг да доказва, че владее положението особено редом с хора като вас двамата.
В миг стигам до леглото на Шейд, изпречвам се между Фарли и брат си. В отчаянието си забравям да куцам.
- Затова ли отведе Кал? - думите прозвучават рязко и бързо. - Не може да допусне воин като него да се мотае наоколо и да го злепоставя!
Тя свежда очи, сякаш засрамена.
- Не - промърморва. Звучи като извинение, но още не знам за какво. - Не затова отведе принца.
В гърдите ми се заражда страх:
- Тогава защо? Какво е направил?
Тя не получава шанс да ми каже.
Странна тишина се спуска над лечебницата, сестрите, сърцето ми и думите на Фарли. Нейните завеси скриват вратата от нас, но чувам тежките стъпки на ботуши, марширувагци в бърз ритъм. Никой не говори, макар че няколко войници козируват от леглата си, когато ботушите приближават. Виждам ги през пролуката между завесата и пода. Черна кожа, покрита с кора от мокър пясък и приближаваща се все повече с всяка секунда. Дори Фарли потръпва при гледката и забива нокти в леглото. Килорн се присламчва по-близо, наполовина ме скрива с едрото си тяло, докато Шейд полага всички усилия да седне в леглото.
Макар че това е болнично отделение, пълно с Червени ранени и мои така наречени съюзници, една малка частица от мен призовава мълнията. Електричеството припламва в кръвта ми, достатъчно близо, за да посегна към него, ако ми потрябва.
Полковникът заобикаля завесата, червеното му око е фиксирано в постоянен гневен поглед. За моя изненада то се спира върху Фарли, зарязвайки ме за момента. Придружителите му, езерняци, ако се съди по униформите им, приличат на бледи, мрачни версии на брат ми Брий. Издялани от мускули, високи като дървета и покорни. Застават от двете страни на полковника с отработено движение, заели са позиции в края на леглата на Шейд и Фарли. Самият полковник застава по средата и приклегцва Килорн и мен. Доказва, че владее положението.
- Криете ли се, капитане? - казва полковникът, докато опипва завесата около леглото на Фарли. Тя се наежва, когато чува името и намека. Когато той цъка високо с език, жената видимо се присвива от страх. - Достатъчно умна сте, за да знаете, че присъствието на публика няма да ви предпази.
- Опитах се да направя всичко, което поискахте, трудното и невъзможното - изстрелва Фарли в отговор. Ръцете й потръпват в одеялата, но от гняв, не от страх. - Оставихте ми сто войници, за да превзема Норта, цяла една страна. Какво очаквахте, полковник?
- Очаквах да се върнеш с повече от двайсет и шест души - резкият отговор се стоварва силно. - Очаквах да си по-умна от едно седемнайсетгодишно принцче. Очаквах да защитиш войниците си, а не да ги хвърлиш срещу бърлога на Сребърни вълци. Очаквах много, много повече от теб, Даяна, далеч повече от това, което даде.
Данна. Името е ударът, с който я довършва. Истинското й име.
Тръпките на ярост, разтърсващи Фарли, се превръщат в срам, омаловажават я до куха черупка. Забива поглед в краката си, втренчена в пода отдолу. Познавам добре погледа й, погледа на една съкрушена душа. Ако продумаш, ако помръднещ ще рухнеш Тя вече започва да се пропуква, принизена от полковника, от думите му и от собственото си име.
- Аз я убедих, полковник.
Част от мен иска гласът ми да потрепери, да накара този мъж да помисли, че се боя от него. Но съм се изправяла и пред по-лоши неща от войник с кърваво око и зъл нрав. Много, много по-лоши.
Леко побутвам Килорн настрани и излизам напред.
- Аз гарантирах за Мейвън и плана му. Ако не бях аз, вашите мъже и жени щяха да са живи. Кръвта им тежи на моята съвест, не на нейната.
За моя изненада полковникът само се засмива на изблика ми.
- Не всичко се върти около вас, госпожице Бароу. Светът не върви по ваше нареждане.
Нямах това предвид. Звучи глупаво дори в собствения ми ум.
- Тези грешки са нейни собствени и на никой друг - продължава той, като се обръща отново с лице към Фарли. - Отнемам ти командването, Даяна. Оспорваш ли това?
За един кратък, изпълнен със сдържан гняв миг изглежда, че капитанът може и да го направи. Но тя свежда глава и очи и се затваря в себе си.
- Не го оспорвам, сър.
- Най-добрият ти избор от седмици насам - процежда той и се обръща да си върви.