Тя обаче не е свършила. Отново вдига поглед.
- А какво ще стане с мисията ми?
- Мисия ли? Каква мисия? - полковникът изглежда повече заинтригуван, отколкото ядосан, единственото му здраво око се стрелка насам-натам в орбитата си. - Не бях уведомен за никакви нови заповеди.
Фарли насочва поглед обратно към мен и изпитвам странна близост с нея. Дори победена, тя все още се бори.
- Госпожица Бароу имаше интересно предложение, по което планирам да действам. Вярвам, че Командването ще се съгласи.
Едва не се ухилвам на Фарли, одързостена от изявлението й в лицето на такъв противник.
- Какво е това предложение? - пита полковникът и ме поглежда, изправил рамене. От толкова близо ясно различавам завъртулките кръв в окото му, които се движат бавно като облаци, носещи се по вятъра.
- Получих списък с имена. На Червени като брат ми и мен, родени с мутацията, която ни позволява да притежаваме собствени... способности - трябва да го убедя, длъжна съм. - Те могат да бъдат открити, защитени, обучени. Червени като нас, но силни като Сребърни, способни да се бият открито с тях. Може би дори достатъчно могъщи, за да спечелят войната - гърдите ми се разтърсват от треперлив, хрипкав дъх, когато потръпвам от мисли за Мейвън. - Кралят знае за списъка и със сигурност ще ги убие до един, ако ние не ги намерим първи. Няма да остави такова мощно оръжие да се изплъзне.
За момент полковникът мълчи, челюстта му се движи, докато мисли. Дори не може да стои на едно място, играе си с фина верижка, скрита в яката му. Зървам между пръстите му златни брънки, разкриващи изящна плячка, каквато никой войник не би трябвало да носи. Питам се от кого ли я е откраднал.
- А кой ви даде тези имена? - пита накрая с овладян и непроницаем тон. За такъв свиреп човек изненадващо добре умее да крие мислите си.
- Джулиан Джакос - когато изричам името, в очите ми набъбват сълзи, но няма да им позволя да се отронят.
- Сребърен - полковникът се усмихва подигравателно.
- Поддръжник - изстрелвам в отговор, наежена заради тона му. - Беше арестуван, защото спаси капитан Фарли, Килорн Уорън и Ан Уолш. Помогна на Алената гвардия, застана на наша страна. И вероятно е загинал заради това.
Полковникът се отпуска отново на пети, все още навъсен.
- О, вашият Джулиан е жив.
- Жив? Все още? - ахвам, шокирана. - Но Мейвън каза, че ще го убие...
- Странно, нали? Крал Мейвън да остави такъв предател все още да диша? - той се наслаждава на изненадата ми. - Така, както аз виждам нещата, вашият Джулиан изобщо никога не е бил на ваша страна. Дал ви е списъка да ни го предадете, за да изпрати Гвардията за зелен хайвер и после да попаднем в нов капан.
Всеки може да предаде всеки. Но отказвам да повярвам това за Джулиан. Разбирам го достатъчно, за да знам на кого е предан в действителност - на мен, на Сара и на всекиш, който би се противопоставил на кралицата, погубила сестра му.
- А дори ако, ако списъкът е верен и имената наистина водят към други - той търси думата, без да си прави труда да бъде любезен - такива неща като вас, тогава какво? Да се промъкваме покрай най-ужасните шпиони на кралството, преследвачи, по-добри и по-бързи от нас, за да ги намерим, така ли? Да направим опит за масово измъкване на онези, които все пак успеем да спасим? Да основем Училището за чудаци на Бароу и да прекараме години, обучавайки ги да се бият? Да пренебрегнем всичко друго - цялото страдание, децата войници, екзекуциите, заради тях! - той поклаща глава и дебелите мускули на врата му се изопват - Тази война ще е свършила, а телата ни - изстинали, преди да успеем да спечелим дори късче земя с твоето предложение - полковникът хвърля разпалено поглед към Фарли. -Останалите от Командването ще кажат същото, Диана, така че, освен ако не искаш отново да се направиш на глупачка, предлагам да си държиш устата затворена по този въпрос.
Всеки довод е като удар с чук, сведен безмилостно до необходимата степен. Той е прав за някои неща. Мейвън ще изпрати най-добрите си войници да открият и убият хората от списъка. Ще се опита да го запази в тайна, което ще го забави, но не с много. Със сигурност ще ни предстои тежка работа. Но ако има дори най-малък шанс за още един войник като мен, като Шейд, няма ли да си струва?
Отварям уста да му кажа точно това, но той вдига ръка:
- Няма да слушам повече това, госпожице Бароу. И преди да подхвърлите някой заядлив коментар, че се опитвам да ви спра, спомнете си дадената клетва. Заклехте се да служите на Алената гвардия, а не на собствените си себични мотиви - той посочва към стаята с ранени войници, до един пострадали, докато се бият заради мен. - А ако техните лица не са достатъчни, за да ви задържат в строя, тогава си спомнете приятеля си и собственото му положение тук.