Кал.
- Не бихте посмели да го нараните.
Кървавото му око потъмнява, вътре се завърта ален вихър в цвета на гнева.
- За да защитя своите, със сигурност бих - ъгълчетата на очите му се повдигат, издавайки самодоволна усмивка. - Точно както и ти. Не се заблуждавайте, госпожице Бароу, наранявали сте хора, за да постигнете собствените си цели, най-вече принца.
За момент имам чувството, че очите ми са се замъглили от кръв. Виждам само червено, бесен гняв. Към върховете на пръстите ми се втурват искри, танцуващи точно под кожата ми, но аз стискам юмруци, за да ги възпра. Когато зрението ми се прояснява, светлините потрепват над мен - единственият признак за гнева ми. А полковникът си е отишъл, оставил ни е да сдържаме гнева си сами.
- Спокойно, Мълниеносно момиче - промърморва Фарли: тонът й е по-мек, отколкото съм го чувала някога. - Не е толкова лошо.
- Не е ли? - процеждам през стиснати зъби. Най-мнош от всичко ми се иска да експлодирам, да пусна на воля истинската си същност и да покажа на тези слаби мъже точно с какво си имат работа. Но това ще ми спечели затваряне в килия в най-добрия случай или куршум - в най-лошия. И ще трябва да умра със знанието, че полковникът е прав. Вече причиних толкова много вреда, и то все на най-близките си хора. По причини, които смятах за правилни, казвам си. За добро.
Вместо да ми съчувства, Фарли изправя гръб и се обляга назад, гледа ме как кипя вътрешно. Засраменото дете, каквото беше, изчезва с шокираща лекота. Поредната маска.
Ръката й се вдига разсеяно към врата, издърпва златна верижка, същата като тази на полковника. Нямам време да се питам каква е връзката - защото от верижката виси нещо. Заострен железен ключ. Не е нужно да питам къде е съответстващата му ключалка. Казарма 1.
Тя ми го подхвърля безгрижно, с ленива усмивка на лицето.
- Ще откриещ че съм забележително добра в даването на заповеди и особено ужасна в изпълняването им.
Седма глава
Килорн мърмори през целия път на излизане от лечебницата и на влизане в бетонния двор. Дори върви бавно, принуждава мен да забавям ход заради него. Опитвам се да не му обръщам внимание заради Кал, в името на каузата, но когато долавям думата лекомислен за трети път, се налага да закова на място.
Той се блъсва в гърба ми.
- Съжалявам - казва. Изобщо не звучи извинително.
- Не, аз съжалявам - процеждам в отговор, докато се завъртам рязко да го погледна в лицето. Малка част от гнева, който изпитах към полковника, прелива и бузите ми пламват в гореща руменина. - Съжалявам, че не можеш да спреш да се държиш като задник за две минути, за да можеш да видиш точно какво става тук.
Очаквам да ми се развика в отговор, да отвърне на удара с удар както обикновено. Вместо това той си поема дъх през зъби и отстъпва назад, ожесточено се мъчи да се успокои.
- За толкова глупав ли ме мислиш? - казва. - Моля те, Мер, просвети ме. Покажи ми светлината. Какво знаещ което аз не знам?
Думите ме умоляват да ги изрека. Но дворът е прекалено открит, пълен с войниците на полковника, членове на Гвардията и бегълци, които се суетят напред-назад. И макар да няма Сребърни внушители, които да прочетат мислите ми, нито камери, които да следят всяко мое движение, няма да се размекна сега. Килорн проследява погледа ми и оглежда отряд гвардейци, които подтичват на няколко метра от нас.
- Мислиш, че те шпионират? - едва не се засмива подигравателно той, снижил гласа си до насмешлив шепот. - Стига, Мер. Тук всички сме на една и съща страна.
- Дали? - питам и оставям думите да проникнат в съзнанието му. - Чу как ме нарече полковникът. Някакво си нещо. Чудачка.
Килорн се изчервява:
- Не искаше да каже това.
- О, значи толкова добре го познаваш?
За щастие, той няма какво да отвърне на това.
- Гледа ме, сякаш аз съм врагът, все едно съм някаква бомба, която всеки момент ще избухне.
- Той...- Килорн се запъва, неуверен в думите дори докато те се откъсват от устните му. -Все пак не греши изцяло, нали?
Завъртам се толкова бързо, че токът на ботуша ми оставя черни следи от буксуване в бетона. Де да можеха да са върху глупавото, пелтечещо лице на Килорн.