С потайност, на каквато не съм знаела, че е способен, татко хваща ръката ми бързо и тихо:
- Внимавай, момичето ми.
Но макар че той се страхува, аз изпитвам надежда. Алената гвардия има по-дълбоки корени, отколкото съм си давала сметка, отколкото някой Сребърен би могъл да си представи. А полковникът е само един от сто предводители точно като Фарли. Опозиция безспорно, но такава, която мога да преодолея. Истината е, че той не е крал. С такива съм си имала достатъчно работа.
Също като татко изсипвам яхнията си в една пукнатина в бетона.
- Свърших - казвам и Килорн скача. Знае, че това е знак за него.
Отиваме на свиждане на Шейд или поне това казваме на глас, за да чуят другите наблизо. Семейството ми знае по-добре, дори мама. Тя ми изпраща въздушна целувка, докато се отдалечавам, и аз я скътвам до сърцето си.
Когато вдигам яката си, се превръщам просто в поредната бегълка, а Килорн е просто невзрачна фигура. Войниците не ни обръщат внимание. Лесно е да минем по цялата дължина на бетонния двор и да се отдалечим от кейовете и брега, като следваме плътната бяла линия.
На обедната светлина виждам как бетонът се простира към ниски, полегати хълмове: много прилича на широк път за никъде. Изрисуваната с боя линия продължава напред, но една по-тънка, по-протрита се разклонява под прав ъгъл. Тя свързва централната линия с друга постройка, разположена в края на казармите, извисяваща се над всичко друго на острова. Прилича на по-просторна версия на хангарите на брега, висока и достатъчно широка да побере шест транспортьора, струпани накуп. Чудя се какво ли има там, знаейки, че самата Гвардия също върши доста кражби. Но вратите са здраво затворени, а няколко езерняци се мотаят в сянката. Бъбрят помежду си, държат пушките си наблизо. Така че любопитството ми ще трябва да почака може би завинаги.
Двамата с Килорн завиваме надясно, към пролуката между казарми 8 и 9. Високите прозорци и на двете са тъмни, пусти - сградите са празни. В очакване на още войници, още бегълци или, по-лошо, още сираци. Потръпвам, когато минаваме през сенките им.
Не е трудно да се стигне до брега. В края на краищата това е остров. И макар че главната база е добре развита, останалата част от Тък е пуста, покрита единствено с дюни, хълмове, обвити във висока трева, и няколко групички престарели дървета. Няма дори пътеки през тревата, понеже няма достатъчно едри животни, които да ги проправят. Изчезваме без проблем, криволичим през полюшващите се растения, докато стигаме до брега. Кеят е на няколко стотни метра и е като широк нож, стърчащ навътре във вълните. От това разстояние патрулиращите езерняци са само размазани тъмносини петна, крачещи напред-назад. Вниманието на повечето е съсредоточено вър^ товарния кораб, който се приближава откъм далечната страна на кея. Челюстта ми увисва при вида на такъв голям плавателен съд, очевидно контролиран от Червени. Килорн е по-съсредоточен.
- Идеално прикритие - казва той и започва да си събува обувките. Следвам примера му, изритвам обувките си без връзки и износените чорапи. Но когато Килорн изхлузва ризата през главата си и излага на показ познати, издължени мускули, оформени от влаченето на мрежи, не съм толкова склонна да го последвам. Не ми допада идеята да тичам гола до кръста из таен бункер.
Той сгъва ризата си върху обувките и леко се суети.
- Предполагам, че това не е спасителна мисия.
Как би могла да бъде? Няма къде да отидем.
- Просто имам нужда да го видя. Да му кажа за Джулиан. Да го уведомя какво става.
Килорн трепва, но все пак кимва.
- Да се вмъкнем, да се измъкнем. Не би трябвало да е твърде трудно, особено след като не очакват нищо от страната откъм океана.
Той се протяга напред-назад, изтръсква краката и пръстите на ръцете си, за да се приготви за плуването. През цялото време преговаря прошепнатите указания на Фарли. В дъното на бункера има отвор на люк, който води към изследователска лаборатория. Някога използвана за изследване на морската фауна, сега тя служи като жилище на самия полковник, макар че той никога не ходи там през деня. Сигурно ще е заключено отвътре, лесно за отваряне, а по коридорите е безпроблемно да се придвижваме. По това време на деня спалните помещения сигурно са празни, проходът откъм кейовете - запечатан, и там ще останат много малко пазачи. Килорн и аз сме се сблъсквали и с по-лоши неща като деца, когато откраднахме кутия батерии за татко от един преден пост на Сигурността.
- Опитай се да не плискаш - добавя Килорн, преди да нагази в крайбрежната пяна. Кожата му настръхва в реакция към студа на есенния океан, но той почти не усеща. Аз определено усещам и докато водата стигне до кръста ми, зъбите ми вече тракат. С един последен поглед към кея се гмурвам под една вълна, оставям я да ме смрази до кости.