Килорн пори водата без усилие, плува като жаба, без да издава почти никакъв шум. Опитвам се да подражавам на движенията му, следвам го плътно, докато плуваме още по-нататък. Нещо във водата изостря усещането ми за електричество и ми става по-лесно да почувствам тръбите, подаващи се от брега. Бих могла да го проследя с ръка, ако искам, и да отбележа пътя на електричеството от кейовете, после през водата и вътре в Казарма 1. Накрая Килорн се насочва натам, обръща ни по диагонал към брега, а после успоредно на него. Напредва умело, откраднатите закотвени лодки скриват приближаването ни. Един-два пъти докосва ръката ми под вълните, предава ми указания с лек натиск. Спри, тръгвай, бавно, бързо - всичко това, докато погледът му остава прикован върху кея напред. За късмет, товарният кораб точно сваля товара си, привличайки вниманието на всички войници, които биха могли да зърнат главите ни, поклащащи се във водата. Още сандъци, всичките бели, щамповани със зеления триъгълник. Още дрехи?
Не, осъзнавам, когато един сандък се катурва и се открехва. По кея се разпиляват огнестрелни оръжия. Пушки, пистолети, амуниции, вероятно дузина само в един сандък. Проблясват на слънчевата светлина, нова изработка. Още един подарък за Алената гвардия, поредните заплетени дълбоки корени, за които никога не съм знаела, че съществуват.
Знанието ме кара да заплувам по-бързо, изтласквам се покрай Килорн, въпреки че мускулите ме болят. Гмурвам се под кея, най-сетне защитена от очите над нас, и той ме следва, движи се плътно зад мен.
- Точно под нас е - шепотът му отеква странно, отскача с вибриране от металния кей отгоре и водата наоколо. - Мога да го усетя с пръстите на краката си.
Едва не се засмивам при гледката как Килорн се протяга, съсредоточено бърчи чело, докато се опитва да докосне с крак скрития бункер на Казарма Е
- Нещо забавно? - изръмжава той.
- Толкова си полезен - отвръщам с палава усмивка. Хубаво ми е да съм с него по този начин, отново да споделяме тайна цел. Макар че този път проникваме във военен бункер, а не в нечия недобре заключена къща.
- Насам - казва той накрая, преди главата му да изчезне под водата. Показва се отново на повърхността, разперил широко ръце, за да се задържи. - Ръбът.
Сега идва трудната част. Гмурването през задушаващата, давеща тъмнина.
Килорн ясно разчита страха върху лицето ми.
- Просто се дръж за крака ми, това е всичко, което трябва да направиш.
Едва успявам да кимна:
- Правилно. - Люкът е на дъното на бункера, само на двайсет и пет фута надолу. „Нищо работа“, беше казала Фарли. Е, на мен със сигурност ми прилича на нещо, помислям си, надзъртайки в черната вода под мен. - Килорн, Мейвън ще е толкова разочарован, ако океанът ме убие, преди той да успее.
За всекиш другиш шегата би била проява на лош вкус. Килорн обаче се изкисква приглушено, усмивката му светва на фона на водата.
- Е, колкото и да ми се иска да подразня краля - въздиша той, - да се опитаме да избегнем удавянето, става ли?
С намигване се гмурва, преобръща се, а аз се хващам за него.
Солта пари очите ми, но не е толкова тъмно, колкото си мислех, че ще бъде. По водата косо пада слънчева светлина, пречупва сенките, хвърлени от кея над нас. А Килорн ни придвижва бързо, дърпа ме надолу покрай казармите. Пречупваната от водата слънчева светлина хвърля пъстри сенки по голия му гръб, обсипва го с петна като някакво морско създание. Съсредоточавам се главно върху задачата да ритам и да не се закачам за нищо. Това не са двайсет и пет фута, роптае умът ми, когато усещам спазъма от недостига на кислород.
Издишвам бавно, оставям мехурчетата да се надигнат покрай лицето ми нагоре към повърхността. Дишането на самия Килорн издава единственото доказателство за усилието му. Когато той стига до най-долния ръб, чувствам как мускулите му се напрягат, а краката му ритат, изтласкват и двама ни под скрития бункер. Смътно се питам дали люкът има врата и дали ще е затворена. Какъв майтап само ще е това.
Преди да разбера какво става, Килорн бурно се надига и се провира през нещо, влачи ме след себе си. Застоял, но прекрасен въздух ме удря в лицето и аз го поглъщам на дълбоки, лакоми глътки.
Вече седнал на ръба на люка с крака, висящи над водата, Килорн ми се ухилва:
- Няма да изкараш и една сутрин в разплитане на мрежи - казва той, като поклаща глава. -Това си беше направо баня в сравнение с онова, което старият Къли ме караше да правя.