- Наистина знаеш как да нараниш чувствата ми - отвръщам сухо, надигам се и се вмъквам в жилището на полковника.
Помещението е студено, осветено от приглушени светлини и отблъскващо добре подредено. До дясната стена спретнато е избутана стара екипировка, която събира прах, докато по цялата дължина на лявата се простира бюро. Повърхността е претъпкана със стройни редици от папки, запълващи пространството. Отначало дори не виждам легло, но то е там - тясна койка на колелца, която се измъква изпод бюрото. Явно полковникът не спи много.
Килорн винаги е бил роб на любопитството си и сега не е различно. С капеща от него вода си проправя път до бюрото, готов да разследва.
- Не пипай нищо - изсъсквам му, докато изстисквам ръкавите и крачолите си. - Една капка да капне върху тези листове, и той ще разбере, че някой е влизал тук.
Килорн кимва и отдръпва ръка.
- Трябва да видиш това - казва с остър тон.
В миг пристъпвам до него, боейки се от най-лошото:
- Какво?
Той предпазливо посочва с пръст към единственото нещо, което краси стените на помещението. Снимка, деформирана от старост и влага, но лицата все още се виждат. Четири фигури, всичките руси, позиращи със строги, но открити изражения. Там е полковникът, почти неузнаваем без окървавеното си око, обгърнал с една ръка висока жена с ясно очертани кости, и положил ръка върху рамото на малко момиче. И жената, и момичето носят изцапани с пръст дрехи - фермери, както изглежда, но златните верижки на шиите им казват друго. Безмълвно измъквам златната верижка от джоба си, сравнявайки метала, фин като конец, с колиетата на снимката. Ако не се брои напълно различният от тях ключ, полюшваш се от края, те са напълно еднакви. Килорн внимателно взима ключа от ръката ми и се мъчи да проумее какво може да означава.
Третата фигура обяснява всичко. Тийнейджърка с дълга, златиста плитка, тя стои рамо до рамо с полковника и на лицето й има усмивка на задоволство. Изглежда толкова млада, толкова различна без късата си коса и белезите. Фарли.
- Тя е негова дъщеря - изрича Килорн гласно, твърде шокиран, за да каже кой знае какво друго.
Устоявам на порива да докосна снимката, да се уверя, че е истинска. Като си помисля как се държа с нея в лечебницата, не е възможно да е вярно. Но я нарече Даяна. Знаеше истинското й име. И имаха колиетата, едно от сестрата, другото от съпругата.
- Хайде - промърморвам и го издърпвам от снимката. - Няма смисъл да се занимаваме с това сега.
- Защо не ни е казала нищо? - В гласа му долавям частица от усещането, че е предаден -същото, което изпитвам вече от дни.
- Не знам.
Държа го здраво, насочваме се към вратата на помещението. Наляво надолу по стълбите, надясно на площадката, отново наляво.
Вратите се разтварят широко върху смазани панти, разкриват празен коридор съвсем като онези в подводницата. Празен и чист, с метални стени и тръби над нас. Над главите ни тече електричество, пулсира през преплетена мрежа от вени. Идва от брега и захранва лампите и други машини.
Както каза Фарли, тук долу няма никого, който да ни спре. Предполагам, че като дъщеря на полковника тя сигурно знае от личен опит. Тихи като котки, ние следваме инструкциите й, предпазливи при всяка стъпка. Преживяването ми напомня за килиите под Двореца на Слънцето, където двамата с Джулиан извадихме от строя цял взвод от Пазители с черни маски, за да освободим Килорн, Фарли и обречената Уолш. Струва ми се толкова далече, а въпреки това беше само преди броени дни. Седмица. Само една седмица.
Потръпвам при мисълта къде ще съм след още седем дни.
Най-после стигаме до по-къс проход, задънен коридор с три врати отляво, три врати отдясно и също толкова прозорци за наблюдение, разположени между тях. Всички са тъмни с изключение на прозореца в края, който хвърля сурова бяла светлина през стъклото. Един юмрук се блъсва в него и аз трепвам в очакване да се пропука под кокалчетата на Кал. Но прозорецът издържа, отеква глухо при всеки бумтящ удар на юмруците му и по него се виждат само размазани петънца сребърна кръв.
Той несъмнено ме чува да идвам и мисли, че съм една от тях.
Когато пристъпвам пред прозореца, Кал замръзва насред движението, както е вдигнал за удар единия си стиснат и окървавен юмрук. Гривната му на създател на пламъци се плъзва надолу по мускулестата му китка, все още въртейки се от инерцията. Това поне е успокояващо. Не са били достатъчно предвидливи, за да се сетят да му отнемат най-шлямото оръжие. Но тогава защо изобщо още е в плен? Не би ли могъл просто да стопи прозореца и да приключи въпроса?