За един пламтящ миг погледите ни се срещат през стъклото и си помислям, че взети заедно, можем да го разбием. Гъста, сребърна кръв капе от удареното място на ръката му и се смесва с вече засъхналите петна. Прави това вече от доста време, удря, докато разкървави ръцете си в опит да се измъкне или да изгори малко от яростта си.
- Заключена е - казва той: гласът му зад стъклото е приглушен.
- Нямаше да се сетя - отвръщам ухилено.
До мен Килорн вдига ключа.
Кал се сепва, сякаш забелязва Килорн за пръв път. Усмихва се, признателен, но Килорн не отвръща на жеста. Дори не иска да го погледне в очите.
Отнякъде надолу по коридора чувам викове. Стъпки. Отекват странно в бункера, но се приближават с всеки миг. Идват за нас.
- Знаят, че сме тук - изсъсква Килорн и поглежда назад. Бързо натиква ключа в ключалката и го завърта. Тя не поддава и аз натискам с рамо вратата, блъсвам се в студено, безмилостно желязо.
Килорн отново насилва ключа и го завърта. Този път съм достатъчно близо да чуя как механизмът изгцраква. Вратата се люшва навътре, когато първият войник завива зад ъгъла, но аз мисля само за Кал.
Изглежда, принцовете ме заслепяват.
Невидимата завеса пада в мига, щом Килорн ме блъсва в килията. Усещането е познато, но не мога да го определя. Изпитвала съм го преди, знам, че съм, но къде? Нямам време да се чудя. Кал се втурва покрай мен, от устните му изригва сподавен вик, дългите му ръце са протегнати. Не към мен, нито към прозореца. А към вратата, докато тя се затваря рязко.
Щракването на ключалката отеква в черепа ми отново и отново, и отново.
- Какво? - обръщам се към тежкия, застоял въздух. Но единственият отговор, който ми е нужен, е лицето на Килорн, взиращ се в мен от другата страна на стъклото. Ключът виси от единия му стиснат юмрук, а лицето му се присвива в нещо средно между намръщена гримаса и ридание.
Съжалявам, оформя той с устни и първият войник на езерняците се появява пред прозореца. Следват го още, движещи се от двете страни на полковника. Самодоволната му усмивка е същата като онази на дъщеря му на снимката и започвам да разбирам какво се случи току-що. Полковникът дори има безочието да се засмее.
Кал се хвърля напразно към вратата, забива рамо в твърдото желязо. Проклина от болка, ругае Килорн, мен, това място, себе си. Едва го чувам над гласа на Джулиан в главата си.
Всеки може да предаде всеки.
Без да мисля, призовавам мълнията. Моите искри ще ме освободят и ще превърнат смеха на полковника в писъци.
Но те не идват. Няма нищо. Студено и празно нищо.
Както в килиите, както на арената.
- Безмълвен камък - казва Кал и се обляга тежко на вратата. Сочи с единия си окървавен юмрук към задните ъгли на пода и тавана. - Имат Безмълвен камък.
За да те направят слаб. Да те направят като тях.
Сега е мой ред да заблъскам с юмруци по прозореца, като се целя в главата на Килорн. Но удрям стъкло, не плът и чувам само пукането на собствените си кокалчета вместо на глупавия му череп. Въпреки стената между нас той трепва.
Почти не може да ме погледне. Потреперва, когато полковникът слага едната си ръка на рамото му и шепне в ухото му. Килорн може само да гледа, докато аз изпищявам -неразбираем рев на безсилна ярост, а кръвта ми се смесва с тази на Кал по стъклото.
Червено, течащо през сребърно, свързващи се в нещо по-тъмно.
Осма глава
Краката на металния стол стържат по пода - единственият звук в квадратната килия.
Оставям другия стол там, където лежи, преобърнат и очукан, след като е запратен в стената. Кал доста се е постарал да опустоши килията, преди да стигна тук, хвърлял е двата стола и една вече вдлъбната маса. Има една-единствена пролука в стената точно под прозореца, където се е ударил ъгълът на масата. Но мятането на мебели не ми върши работа. Вместо да си пилея енергията, аз я съхранявам и сядам в ъгъла на стаята. Кал крачи напред-назад пред прозореца повече като животно, отколкото като човек. Всяка частица от него копнее за огъня.
Килорн отдавна си е отишъл, тръгнал си е с новия си приятел, полковника.
А аз съм разобличена точно каквато съм - особено глупава риба, която постоянно захапва ту една, ту друга кукичка и никога не си взима поука. В сравнение с Двореца на Слънцето, Арчън и Купата на костите обаче това си е направо ваканция, а полковникът е нищо в сравнение с кралицата или взвод екзекутори.