- Въпреки това е по-слабо - казвам, загледана в Безмълвния камък. Кал отвръща на погледа ми. - В Купата на костите имах чувството, че се задушавам. Това не е и наполовина толкова зле.
Кал свива рамене:
- Тук няма толкова много каменни блокове. Но все пак достатъчно.
- Откраднати?
- Сигурно. Има само ограничено количество Безмълвен камък и само правителството може да го използва - по очевидни причини.
- Вярно е... в Норта.
Той накланя глава, озадачен.
- Мислищ че тези са донесени отнякъде другаде?
- Отвсякъде пристигат контрабандни товари. Пиемонт, Езерните земи, също и други места. И не си ли виждал никакви войници тук, долу? Униформите им?
Той поклаща глава:
- Не. Не и откакто онзи кучи син с червеното око ме доведе вчера.
- Наричат го „полковника“ и е баща на Фарли.
- Бих й съчувствал, но моето семейство е безкрайно по-лошо.
Засмивам се подигравателно, почти развеселена:
- Те са езерняци, Кал. Фарли и полковникът и всичките му войници. Което означава, че там, откъдето дойдоха, има още.
Объркване замъглява лицето му:
- Това... това не може да бъде. Видях с очите си бойните позиции; няма как да се мине през тях - поглежда ръцете си, разсеяно чертаейки карта във въздуха. На мен ми се струва безсмислено, но той я познава отблизо. - По двата бряга на езерата има блокади; за Задушливите земи не може изобщо да става и дума. Да придвижваш стоки и запаси, е едно, но не и хора, не и в такъв голям мащаб. Ще трябва да имат криле, за да преминат от другата страна.
Дъхът ми нахлува навътре така бързо, както осъзнаването. Бетонният двор, огромният хангар в края на базата, широкият път, който не водеше наникъде.
Не път.
Писта.
- Мисля, че имат.
За моя изненада широка, искрена усмивка разцъфва върху лицето на Кал. Той се обръща към прозореца, надзърта навън към празния коридор.
- От обноските им може още много да се желае, но Алената гвардия ще създаде на брат ми много главоболия.
И тогава аз също започвам да се усмихвам. Ако полковникът се отнася по този начин с така наречените си съюзници, много бих искала да видя какво причинява на враговете си.
Времето за вечеря идва и отминава, белязано само от посивял стар езерняк, който донася табла с храна. Той прави знак на двама ни да се дръпнем назад и да се обърнем с лице към далечната стена, за да може да плъзне подноса през един процеп във вратата. Никой от нас не реагира: упорито оставаме на мястото си до прозореца. След дълго стоическо чакане той се отдалечава с резки гневни крачки и изяжда ухилено вечерята ни. Това не ме смущава ни най-малко. Израснах, гладувайки. Мога да издържа няколко часа без ядене. Кал, от друга страна, пребледнява, когато храната се отдалечава бавно; очите му проследяват блюдото със сива риба.
- Ако си искал да ядеш, трябваше да ми кажеш - промърморвам и сядам отново на мястото си. - Няма полза от теб, ако умираш от глад.
- Така се предполага да мислят - отвръща той с леко пламъче, проблясващо в погледа му. -Предполагам, че ще припадна след закуска утре, и ще видя колко добре ще се отрази на техните лекари един юмручен удар.
В най-добрия случай планът е несигурен и аз сбърчвам отвратено нос.
- Имаш ли по-добра идея?
- Не - казвам нацупено.
- И аз така си помислих.
-Хм.
Безмълвният камък има странно въздействие върху двама ни. Като ни отнема това, на което разчитаме най-много - способностите ни, килията ни принуждава да се превърнем в някого другиш. За Кал това означава да е по-находчив, по-пресметлив. Не може да се осланя на създаването на адски огньове, така че вместо това се обръща към ума си. Макар че, ако се съди по идеята за припадането, не е от най-умните и находчивите.
Промяната в мен не е толкова очевидна. В края на краищата аз съм живяла седемнайсет години в мълчание, без да знам каква мощ се спотайва в мен. Сега си спомням отново онова момиче, безсърдечното, себично момиче, което беше готово да стори всичко, за да спаси собствената си кожа. Ако езернякът се върне с нов поднос, по-добре да е готов да почувства ръцете ми около гърлото си, и ако успеем да се измъкнем от тази килия, мълнията ми в костите си.
- Джулиан е жив - не знам откъде идват думите, но внезапно те увисват във въздуха, крехки като снежинки.
Кал рязко вдига глава с внезапно блеснали очи. Вероятността вуйчо му все още да диша, го
ободрява почти толкова, колкото свободата.